— Сигурна съм, че сте прав — отвърна рецепционистката. — Изчакайте за момент, моля.
Тя вдигна слушалката на впечатляващата с многото си линии телефонна централа и набра четирицифрен номер.
— Оуенс — каза жената, повтаряйки за трети път името. — Джонатан Оуенс… „Кеймбриджко онлайн списание за модерно изкуство“. Млад човек… Да, той е, господин Лийч… Доста приятни маниери.
Рецепционистката затвори телефона и подаде на младия посетител пропуск за временен достъп, който той закачи на ревера на сакото си.
— На третия етаж. Като излезете от асансьора, свийте наляво.
Мъжът премина през контролно-пропускателния пункт и влезе в асансьора. Алистър Лийч чакаше на вратата на кабинета си. Той погледна посетителя си с измъчено изражение, сякаш беше някакъв инкасатор, какъвто той в някаква степен наистина беше.
— Какво мога да направя за вас, господин Оуенс?
Найджъл Уитком затвори вратата и подаде бележката на Лийч.
— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш от прима виста, Алистър, или искаш да прегледаш написаното за минута-две?
— С това си изкарвам прехраната. Мисля, че мога и сам да се справя.
— Сигурен ли си, Алистър? В това са вложени много време и пари. Важно е да не объркаш посланието.
Лийч вдигна слушалката на телефона си и набра номера по памет. Десет секунди по-късно — според Найджъл Уитком — операцията наистина започна.
— Скъпа Елена, обажда се Алистър Лийч от „Кристис“. Да не би да те намирам в неподходящ момент?
Моментът естествено не беше неподходящ. В действителност, когато мобилният й телефон иззвъня, Елена Харкова пиеше чай със седемгодишните си близнаци Анна и Николай в кафенето на най-горния етаж на универсалния магазин, „Хародс“. Беше ги довела тук след разходка с лодка на езерото Сърпънтайн в Хайд Парк — идилична сцена, която би била достойна за четката на Мери Касат, ако не беше фактът, че госпожа Харкова и децата й през цялото време бяха следени от две други лодки, пълни с руски бодигардове. Те и сега я придружаваха — седнали на съседна маса близо до няколко забулени саудитки и техните африкански слуги. Мобилният й телефон се намираше в доста елегантна италианска кожена чанта. Елена извади телефона и явно позна номера, изписан на екрана, защото лицето й разцъфна в усмивка. Разговорът, който последва, продължи четиридесет и девет секунди и бе подслушан от множество служби, в това число американската Агенция за национална сигурност, британския Правителствен център за наблюдение на комуникациите и дори Руската подслушвателна служба, която не му обърна внимание. Алон и Греъм Сиймор го чуха на живо чрез дуплекса, включен към линията на Лийч в „Кристис“. Когато връзката прекъсна, Габриел погледна към единия от техниците — Марлоу или Мейпс, никога не бе сигурен кой от тях кой е — и го помоли да му пусне записа.
— Скъпа Елена, обажда се Алистър Лийч от „Кристис“. Да не би да те намирам в неподходящ момент?
— Разбира се, че не, Алистър. Какво мога да направя за теб?
— Всъщност, скъпа, става дума за онова, което аз мога да направя за теб. Радвам се да ти съобщя, че имам някои изключително интересни новини за нашата обща приятелка госпожа Касат.
— Какви новини?
— Изглежда, нашият човек е променил мнението си. Тази сутрин ми позвъни, за да ми каже, че проявява интерес към евентуално обсъждане на сделката. Да ти се обадя ли по-късно, или искаш да чуеш и останалото?
— Не ме дразни, Алистър! Кажи ми всичко.
— Той ми каза, че има вероятност да размисли и ако цената го удовлетворява, би могъл да я даде.
— Колко иска за нея?
— Около два и половина, но ти може да я вземеш и за по-малко. Между нас казано, Елена, финансовото му положение не е каквото беше някога.
— Няма да се възползвам от това.
— Разбира се, че ще го направиш, скъпа. Ти разполагаш с парите.
— Сигурен ли си за авторството и произхода й?
— Подписана е, датирана е и е напълно запазена.
— Кога мога да я видя?
— Това зависи изцяло от теб.
— Утре, Алистър. Още утре.
— Трябва да проверя дали е свободен, но подозирам, че би могъл да те включи в графика си. Парите му са ограничени, но за сметка на това разполага с предостатъчно време.