— Можеш ли да му се обадиш още сега?
— Ще опитам, скъпа. Да ти се обадя ли следобед, или предпочиташ да го оставим за утре?
— Обади ми се веднага! Чао, Алистър.
Техникът натисна бутона за пауза. Греъм Сиймор погледна Алон и се усмихна.
— Поздравления, Габриел. Изглежда, успя да я накараш да налапа въдицата.
— Колко време ще й е необходимо да стигне от Найтсбридж до Хейвърмор?
— Както карат руснаците? Не повече от два часа от врата до врата.
— Сигурен ли си за графика на Иван?
— Ти самият чу записите.
— Кажи ми го отново, Греъм.
— В един часа му предстои бизнес обяд в Рътланд Гейт с делегация инвестиционни банкери от Сити. В четири има конферентен разговор с Цюрих. Целия следобед ще е зает.
От мониторите се разнесе глас. Беше на един от наблюдателите в „Хародс“. Елена поискала да й донесат сметката. Бодигардовете станали. Очаквало се скорошно тръгване.
— Да й се обади отново — каза Алон. — Да й каже да дойде в четири часа следобед. И да не закъснява.
— Сега ли да го направим, или да я накараме да почака?
— В живота й има достатъчно стрес, не мислиш ли?
Сиймор грабна телефона и набра номера.
Мобилният телефон на Уитком избръмча. Той слуша мълчаливо около минута, после погледна към Алистър Лийч.
— Критиците са пристигнали. Изглежда, сме извадили голям късмет.
— И сега какво?
Найджъл му обясни. Лийч натисна бутона за повторно избиране и зачака да чуе гласа на Елена.
В пет и половина същата вечер госпожа Девлин влезе в библиотеката в Хейвърмор, носейки сребърен поднос, в средата на който имаше чаша с уиски. Сър Джон четеше вестник „Телеграф“. По това време на денонощието той винаги четеше „Телеграф“; както повечето незаети мъже, Бутби спазваше стриктен режим. Той отпи глътка уиски и се загледа в икономката, която започна да подрежда книгите и документите по бюрото му.
— Остави ги, Лилиан — каза сър Джон. — Всеки път, когато чистиш библиотеката, прекарвам цяла седмица в търсене на нещата си.
— Ако нямате нищо друго към мен, сър Джон, с ваше позволение ще се прибера у дома. Вечерята е във фурната.
— Какво си приготвила тази вечер?
— Агнешки ребърца.
— Прекрасно — прошепна той.
Госпожа Девлин му пожела приятна вечер и тръгна към вратата. Бутби свали вестника.
— О, Лилиан?
— Да, сър Джон?
— Утре следобед ще имаме гостенка.
— Още гости ли, сър Джон?
— Опасявам се, че да. Но тя няма да се застоява. Само ще види картината в детската стая.
Картината в детската стая… Картината, която стоя една седмица в къщичката на лесничея при онзи мъж, за чието присъствие й бе наредено да не споменава пред никого.
— Разбирам — отвърна госпожа Девлин. — Да изпека ли една тава кифлички?
— Тя не е точно от хората, които можем да поканим на кифлички, ако разбираш какво искам да кажа.
— Не съм сигурна, че разбирам, сър Джон.
— Тя е рускиня, Лилиан. Много богата рускиня. Съмнявам се, че ще остане за чай. С малко повече късмет, гостенката ще погледне набързо картината и ще си тръгне.
Икономката остана като закована на прага.
— Нещо притеснява ли те, Лилиан?
— Мога ли да говоря без заобикалки, сър Джон?
— Че ти винаги го правиш.
— Става ли нещо в Хейвърмор, за което не ми казвате?
— Много неща, предполагам. Бъди малко по-точна.
— Странният мъж в къщичката на лесничея. Красивата девойка, която твърди, че е дъщеря на ваш американски приятел. Електротехниците, които работиха из цялата къща. Стария Джордж е убеден, че готвят някоя поразия.
— Стария Джордж вижда конспирации навсякъде, Лилиан.
— А сега смятате да продадете онази прекрасна картина на рускиня? Клетият ви баща, мир на праха му, ще се обърне в гроба.
— Имам нужда от пари, Лилиан. Ние имаме нужда от пари.
Икономката подръпна скептично връзките на престилката си.
— Не съм сигурна, че ви вярвам, сър Джон. Мисля, че в тази къща става нещо важно. Нещо, свързано с тайни, също както навремето, когато баща ви беше жив.