— За съжаление стадното им чувство надделява, когато видят голяма група хора — чу се да казва. — Аз съм Сара Кроуфорд.
Дясната ръка на Харков се вдигна. „Изглежда като чук с маникюр“ — помисли си младата жена. Той стисна изпитателно дланта й и бързо я пусна.
— Вие сте американка — каза Иван.
А ти забрави да ми кажеш името си, отбеляза тя наум.
— Всъщност наполовина.
— Коя половина?
— Егоцентричната, според вуйчо ми. Това е неговият дом. Тук съм само гостенка.
— От Америка?
— Да.
— Къде живеете в Америка?
— Във Вашингтон. А вие?
— Харесва ми да се смятам за гражданин на света, госпожице Кроуфорд.
Гражданин на света — може би, но за показването си на Запад трябваше да заличи и последните следи от английския на КГБ. Говореше го изненадващо свободно, но все още изпъстрен с интонацията на пропагандистите от Радио Москва. Гордееше се с английския си точно както се гордееше с бронираните си лимузини, бодигардовете, ушития по поръчка костюм, вратовръзката за три хиляди долара и скъпия афтършейв, чийто аромат се носеше около него като невидим облак. Но нито западното облекло, нито парфюмът можеха да прикрият руския му произход. Той бе гравиран в упоритото чело, бадемовидните очи и ъгловатите скули. Нито можеха да скрият факта, че е главорез от КГБ, оказал се под планина от пари.
Сякаш осенен от ненадейно хрумване, Харков вдигна лявата си ръка и без да отделя очи от Сара, каза:
— Моята съпруга.
Тя стоеше няколко крачки встрани, заобиколена от собствената си дворцова гвардия. Беше с два-три сантиметра по-висока от Иван и притежаваше изправената стойка на балерина. Имаше светла кожа, прозрачно зелени очи и дълга черна коса, която носеше свободно пусната върху раменете. Колкото до възможността красотата на Сара да засенчи тази на Елена — шансът бе нищожен, тъй като за своите четиридесет и шест години, седем месеца и деветнайсет дни тя все още бе удивително привлекателна жена. Елена пристъпи напред и подаде ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Сара. Аз съм Елена Харкова. — За разлика от Иван, тя говореше перфектен английски, а гласът й бе плътен и очарователен. — Вероятно Алистър ви е казал, че ще дойда сама. Съпругът ми реши да ме придружи в последния момент.
Съпругът, който още няма име — помисли Сара.
— Всъщност той ми каза само, че ще дойде една жена. Не ми спомена име. Беше много дискретен, госпожо Харкова.
— Надяваме се, че вие също ще бъдете дискретна — обади се Иван. — За хора като нас е важно да осъществяваме покупките и бизнес сделките си при известна доза конфиденциалност.
— Можете да бъдете сигурен, че вуйчо ми мисли по същия начин, господин Харков.
Сякаш по сценарий Бутби излезе през вратата заедно с Пънч и Джуди, които се мотаеха възбудено в краката му.
— Дали не ме лъжат ушите — извика той, — или наистина знаменитият Иван Харков е дошъл в Хейвърмор? Онзи тъпак от „Кристис“ ми каза да очаквам височайши гости, но не и хора от вашия ранг. — Той грабна ръката на Иван и енергично я разтърси. — За мен е истинска чест да ви посрещна тук, господин Харков. Възхищавам се на вашите постижения. Знаех, че сте човек с разностранни интереси, но не съм подозирал, че изкуството е сред тях.
Каменното лице на Иван се оживи от нещо близко до искрена усмивка. Те знаеха, че е податлив към ласкателства, особено ако идват от красиви млади жени и английски земевладелци, пък било то и пообеднели.
— Всъщност жена ми е експертът в областта на изкуството — отвърна Харков. — На мен просто ми се прииска да изляза за няколко часа от Лондон.
— О, да, разбира се. Аз вече не мога да понасям Лондон с целия този трафик и тероризъм. Сега ходя там, за да гледам някоя чудата пиеса или да послушам музика в „Ковънт Гардън“, но всеки божи ден предпочитам Котсуолд Хилс пред Кенсингтън. Напоследък в Лондон е много скъпо. Твърде много хора като вас изкупуват всичко. Не исках да ви обидя, разбира се.
— Не съм се обидил.