— Дошли сте заедно в Сен Тропе? — полюбопитства Харков, като междувременно напълни отново чашата му.
— Да.
— И сте отседнали заедно?
— Да — потвърди Михаил.
А Елена добави услужливо:
— В „Шато дьо ла Месардиер“.
— Харесва ли ви там? Персоналът добре ли ви обслужва?
— Прекрасно е.
— Трябва да дойдете при нас, във Вила Солей. Имаме къща за гости. Всъщност имаме три къщи за гости, но кого го интересува.
Нас ни интересува — помисли си Сара, но отговори учтиво:
— Много мило от ваша страна да ни направите такова щедро предложение, господин Харков, но не бихме искали да ви се натрапваме. Освен това сме платили предварително за стаята.
— Това са просто пари — каза Иван пренебрежително и се опита да налее водка в чашата на Михаил, но младият мъж я покри с ръка.
— Изпих достатъчно, благодаря. Две водки са ми лимитът.
Руснакът се направи, че не го е чул, и му наля трета. Разпитът се поднови:
— Предполагам, че и вие живеете във Вашингтон?
— На няколко пресечки от сградата на Капитолия.
— Заедно ли живеете?
— Иван!
— Не, господин Харков. Само работим заедно.
— И къде работите?
— В Центъра за демокрация, „Дилард“. Това е организация с нестопанска цел, която се опитва да подпомага демокрацията в цял свят. Сара е нашият представител за Субсахарска Африка. Аз се занимавам с компютрите.
— Мисля, че съм чувал за тази организация. Преди няколко години се опитахте да си пъхате носа в държавните работи на Русия.
— Имаме действаща програма в Източна Европа — намеси се Сара, — но руската ни инициатива бе прекратена от вашия президент. Той не ни харесва особено.
— И с право. Защо вие, американците, изпитвате такава огромна нужда да натрапите демокрацията си на всички?
— Не вярвате ли в демокрацията, господин Харков?
— Демокрацията е добра за тези, които искат да бъдат демократични, Сара. Има държави, които просто не искат да бъдат демократични. И такива, в които няма необходимите условия, за да има демокрация. Например Ирак. Вие отидохте в Ирак с намерение да установите демокрация в сърцето на мюсюлманския свят — благородна цел наистина, но хората не бяха готови за нея.
— А Русия? — попита тя.
— Ние сме демократична страна, Сара. Парламентът ни се избира чрез избори. Президентът ни — също.
— Вашата система не позволява съществуването на силна опозиция, а без силна опозиция не може да има демокрация.
— Може би не вашият вид демокрация. Но демокрацията работи успешно в Русия. И на Русия трябва да й бъде позволено да управлява делата си, без останалият свят да наднича над рамото й и да критикува всеки неин ход. Да не би да предпочитате да се върне хаосът от деветдесетте, когато Елцин постави бъдещето ни в ръцете на американски икономически и политически съветници? Това ли искате вие и вашите приятели?
Елена се опита тактично да смени темата.
— Иван има много приятели в руското правителство — обясни тя. — И приема лично нещата, когато ги критикуват.
— Не исках да покажа неуважение, господин Харков. Мисля, че становището ви е интересно.
— Но не и вярно?
— Надявам се, както и всички в „Дилард“, че един ден в Русия ще има истинска, а не манипулирана демокрация.
— Денят на руската демокрация вече е настъпил, Сара. Но съпругата ми, както обикновено, е права. Трябва да сменим темата. — Той погледна Михаил. — Защо семейството ви е напуснало Русия?
— Баща ми реши, че в Америка ще имаме повече възможности, отколкото в Москва.
— Баща ви е бил дисидент?
— Всъщност беше член на Партията. Беше преподавател.
— И получи ли очакваните възможности?
— Преподаваше математика в една гимназия в Ню Йорк. Там израснах.
— Учител? Изминал е целия път до Америка, за да стане учител? Що за човек би напуснал собствената си родина, за да преподава в друга страна? Трябва да компенсирате глупостта на баща си, като се върнете в Русия. Няма да познаете Москва. Ние се нуждаем от талантливи хора като вас, които да ни помогнат да изградим бъдещето на страната. Мога да ви намеря място в моята собствена организация.