— И вие му повярвахте?
— Що се отнася до това, да. Не забравяйте, че микрофоните ще уловят гласа на всеки, включително и този на Иван. А техните сигнали, от своя страна, могат да бъдат уловени от службите за сигурност. — Тя направи пауза. — Допускам, че знаете това. Коя сте вие? И за кого работите?
Сара се взираше в безупречните линии на четката на Габриел. При никакви обстоятелства не разкривай истинското си име и професия, когато се намираш на вража територия — беше й казал той. — Прикритието ти е всичко, с което разполагаш. Носи го като броня, особено когато си на територията на Харков.
— Казвам се Сара Кроуфорд. Работя за Центъра за демокрация „Дилард“ във Вашингтон. Срещнахме се за пръв път в Котсуолдс, когато купихте тази картина на Мери Касат от вуйчо ми.
— Побързайте, Сара. Нямаме много време.
— Аз съм ваш приятел, Елена. Много добър приятел. Тук съм, за да ви помогна да завършите това, което започнахте. Има нещо за вашия съпруг, което искате да ни кажете. Тук съм, за да го чуя.
Харкова остана безмълвна за момент.
— Той си пада доста по вас, Сара. Винаги ли сте възнамерявали да съблазните мъжа ми?
— Уверявам ви, Елена, че вашият съпруг изобщо не се интересува от мен.
— Защо сте толкова сигурна?
— Защото е довел любовницата си във вашия дом.
Елена обърна рязко глава към нея.
— Коя е тя?
— Екатерина.
— Това не е възможно. Та тя е още дете.
— Това дете е отседнало в апартамент в хотел „Карлтън“. Иван й плаща сметките.
— Откъде знаете?
— Знаем го, Елена. Знаем всичко.
— Лъжете ме. Опитвате се да…
— Опитваме се само да ви помогнем. И единствените лъжи, които изричаме, са лъжите, необходими, за да заблудим Иван. Вас не сме ви излъгали, Елена, и никога няма да го направим.
— Откъде знаете, че той се вижда с нея?
— Следим го. И го подслушваме. Видяхте ли перлите, които тя носеше днес?
Елена кимна едва забележимо.
— Той й подари тези перли през юни в Париж. Спомняте ли си пътуването му до Париж, Елена? Вие бяхте в Москва. Иван каза, че има бизнес среща. Това, разбира се, беше лъжа. Той отиде там, за да се види с Екатерина. Обади ви се три пъти, докато беше в нейния апартамент. При третото му обаждане вие бяхте на обяд с приятелки в кафене „Пушкин“. Ако искате, можем да ви покажем снимка.
Харкова прие новината за изневярата на съпруга си със спокойна усмивка — видеокамерите на Иван ги наблюдаваха. Сара се изкуши да й спести останалото. Но не го направи, главно заради отвращението си към Иван.
— Екатерина си мисли, че е единствената му любовница, но не е. Има една стюардеса на име Татяна. Имаше и едно момиче в Лондон — Людмила. Опасявам се, че Иван се отнесе много зле с нея. Всъщност накрая се отнася много зле с всички.
Очите на Харкова се напълниха със сълзи.
— Не бива да плачете, Елена. Той може да ни наблюдава. Трябва да се усмихвате — независимо от ужасните неща, които ви казвам.
Елена се премести до Сара и раменете им се докоснаха. Сара усети, че жената трепери. Дали от мъка или от страх, не можеше да каже.
— От колко време ме наблюдавате?
— Това не е важно, Елена. Важното е да довършите това, което започнахте.
Елена се засмя тихо, сякаш забележката на Сара я беше развеселила. Погледът й се плъзна по платното, а върховете на пръстите й — по изкуствено напуканата му повърхност.
— Нямате право да си пъхате носа в личния ми живот.
— Нямахме избор.
Харкова потъна в мълчание. Сара се вслуша за момент в един друг глас. Остави внимателно договора за продажба и химикалката пред нея. Не я притискай да го подпише. Тя трябва да стигне сама до това решение. В противен случай няма да имаме никаква полза от нея.
— Не е бил винаги такъв — каза накрая Елена. — Дори когато работеше за КГБ. Може да ви е трудно да го повярвате, Сара, но когато се срещнахме за пръв път, Иван беше наистина очарователен.
— Изобщо не ми е трудно да го повярвам. Все още е доста чаровен.
— Когато иска да бъде. — Тя продължаваше да докосва пукнатините. — Когато срещнах за пръв път Иван, той ми каза, че работи в някаква скучна съветска земеделска служба. Няколко седмици по-късно, когато вече бяхме влюбени, ми разкри истината. Отначало не му повярвах. Не можех да си представя, че този внимателен и някак срамежлив мъж затваря дисиденти в психиатрични клиники или ги праща в ГУЛАГ.