Анна се появи отново, като крепеше несигурно поднос със закуска върху ръцете си. Тя го остави на леглото до майка си и започна да изброява с огромно удоволствие съдържанието му: каничка cafe au lait, две препечени филийки франзела, масло, прясно сладко от ягоди, последните броеве на „Файненшъл Таймс“ и „Хералд Трибюн“. После целуна майка си по бузата и се оттегли. Елена изпи половината от кафето с надеждата, че кофеинът ще премахне главоболието й, после изяде едната препечена филийка. По някаква причина бе необичайно гладна. Когато погледна будилника върху нощното шкафче, разбра защо. Беше почти обяд.
Тя допи бавно останалото кафе и главоболието й постепенно отшумя. С изчезването му мислите й внезапно се проясниха. Елена се замисли за жената, която познаваше под името Сара Кроуфорд. И за Михаил. И за човека, който бе нарисувал такава прекрасна имитация на „Две деца на плажа“ от Мери Касат. Не знаеше със сигурност кои са те, но знаеше, че няма друг избор, освен да се присъедини към тях. Заради невинните, които можеха да загинат, каза си тя. Заради Русия. Заради себе си.
Заради децата…
Нов порив на вятъра раздвижи дългите завеси. Този път с него долетя гласът на мъжа й. Елена наметна копринен халат и излезе на терасата, от която се виждаше плувният басейн и морето. Иван наблюдаваше почистването и отстраняването на щетите от бурята, като крещеше заповеди на служителите по поддръжката, сякаш беше надзирател, а те — каторжници. Елена влезе обратно в спалнята, преди да я забележи, и побърза да се вмъкне в голямата слънчева стая, която съпругът й използваше като кабинет. По неписаните закони на брака им тази стая беше забранена зона и за Елена, и за децата. Той вече я бе посещавал тази сутрин; беше очевидно по миризмата на одеколон, която се носеше във въздуха, и по сутрешните заглавия на новините от Москва, които се сменяха на екрана на компютъра. Два еднакви мобилни телефона лежаха върху кожения бележник на бюрото. Елена наруши всички брачни правила, писани и неписани, като взе един от телефоните и натисна бутона, за да прегледа списъка с последните десет набрани номера. Единият от номерата се повтаряше три пъти: 3064006. Тя избра номера. След десет секунди се чу женски глас, който каза на френски:
— Добро утро. Хотел „Карлтън“. С кого бихте искали да ви свържа?
— С Екатерина Мазурова.
— Един момент.
Още две позвънявания и се чу друг женски глас — по-младежки от първия, който каза на руски, вместо на френски:
— Иван, скъпи, ти ли си? Мислех, че никога няма да ми се обадиш. Може ли да те придружа по време на пътуването, или Елена ще бъде с теб? Иван… Какво има?… Отговори ми, Иван…
Елена прекъсна спокойно връзката. В същия миг зад гърба й се разнесе друг глас — мъжки, напрегнат от стаен гняв, който попита на руски:
— Какво правиш тук?
Тя се обърна с телефона в ръка и видя, че на вратата стои съпругът й.
— Казах на майка ми, че ще й позвъня тази сутрин.
Той отиде до нея и взе телефона от ръката й, после бръкна в джоба на панталоните си и й подаде друг.
— Използвай този — нареди й Иван без повече обяснения.
— Какво значение има кой телефон ще използвам?
Мъжът й пренебрегна въпроса и огледа повърхността на бюрото, за да види дали е пипала нещо друго.
— Спа до късно — каза Иван, сякаш изтъкваше нещо, което бе пропуснала. — Не знам как не се събуди при всичките тези гръмотевици и светкавици.