— В спалнята на горния етаж.
— Чувахте ли гласовете им?
— Понякога. Водачът им беше истински гигант. Баритон. Стените вибрираха от гласа му. Смехът му беше като гръмотевица.
— Вие сте лингвист, Елена. Използваха ли друг европейски език, освен руския?
— Френски. Съвсем определено френски. Той има особен ритъм, нали знаете.
Първо пили, продължи тя. Когато Иван планирал танц, винаги се започвало с пиене. Като се стигнало до същинското обсъждане на сделката, гостите вече били добре наквасени, а Иван така и не им направил забележка да говорят по-тихо, дори на водача им. Елена започнала да разпознава отделни думи и термини. Калашници. Гранатомети. Минохвъргачки. Специфични муниции. Бойни хеликоптери. Танкове.
— Скоро се разрази спор за пари. За цените на някои оръжия и системи. Комисиони. Подкупи. Товарене и транспортиране. Знаех достатъчно за бизнес сделките на съпруга ми, за да разбера, че обсъждат някаква голяма сделка с оръжия — най-вероятно с африканска страна, която е под международно ембарго. Разбирате ли, господин Алон, такива са хората, които идват при моя съпруг — хора, които не могат да купят легално оръжия на свободния пазар. В това се крие успехът на Иван. Той задоволява една много специфична нужда. Затова най-бедните нации на земята плащат огромни суми за оръжията, с които се избиват взаимно.
— За колко голяма сделка говорим?
— Сделка, която се измерва в стотици милиони долари. — Тя направи пауза, после добави: — Защо според вас на Иван не му трепна окото, когато му поисках два и половина милиона долара за вашата картина?
— Колко време останаха в дома ви тези хора?
— Тръгнаха си рано сутринта. Когато най-сетне си заминаха, Иван се качи в спалнята ни. Беше превъзбуден. Бях го виждала и преди в подобно състояние. Това беше кръвожадност. Той се мушна в леглото и ме изнасили в буквалния смисъл на думата. Нуждаеше се от тяло, което да обладае. Каквото и да е тяло. Задоволи се с моето.
— Кога разбрахте, че тази сделка е различна?
— Две нощи по-късно.
— Какво се случи?
— Отговорих на едно телефонно обаждане, което не беше предназначено за мен. И подслушах разговора, вместо да затворя. Това е всичко.
— Още ли бяхте в дачата?
— Не, вече се бяхме върнали в Жуковка.
— Кой беше на телефона?
— Аркадий Медведев.
— И защо се обаждаше?
— Имало проблем с финалните приготовления за големия танц.
— Какъв проблем?
— Голям проблем. Проблем със стоката.
Иван си имал традиция след всяка голяма сделка. Наричал я „почерпката“. Цяла нощ клиентите били на негови разноски; колкото по-голяма била сделката, толкова по-голямо било партито. Напитки в най-известните барове. Вечеря в най-модерните ресторанти. Последно питие преди лягане с най-красивите момичета, които Москва можела да предложи. И екип от телохранителите на Иван като ескорт, за да е сигурно, че клиентите няма да имат неприятности. Почерпката с африканската делегация била истинска вакханалия. Започнала в шест часа вечерта и продължила до девет часа на следващата вечер, когато клиентите най-накрая се завлекли до леглата си в хотел „Украйна“ и припаднали.
— Това е една от причините клиентите на Иван да се връщат при него и да използват отново услугите му. Той винаги се отнася добре с тях. Никакви закъснения, никакви липси, нито един ръждив патрон. Диктаторите и военачалниците мразят ръждивите патрони. Те казват, че стоката на Иван винаги е качествена, също като партитата му.
Почерпките след сключването на големи сделки имали и друга цел, освен да заздравят връзките с купувачите. Те позволявали на Иван и неговата служба по сигурността да шпионират клиентите в моменти, когато защитните им сили били отслабени от алкохола и другите развлечения. Сделката с африканската делегация била толкова голяма, че Аркадий Медведев взел лично участие в шпионирането. Пет минути след като оставил африканците в „Украйна“, той позвънил на съпруга й.
— Аркадий е бивш служител на КГБ. Също като Иван. Обикновено е много хладнокръвен. Но не и през онази нощ. Беше разтревожен. Беше очевидно, че е открил нещо, което изобщо не му харесва. Трябваше да прекъсна връзката, но не можах да се насиля да отделя слушалката от ухото си. Затова прикрих говорителя с ръка и сдържах дъха си. Не си поех въздух в продължение на цели пет минути. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне.