— А сетне?
— Ще ги убиете — отсече Малкович. — Ако се налага, веднага — Обаче смъртта да е бавна. Този подполковник и мадамата с него са ми причинили толкова много неприятности и напрежение, че просто не знам… И за това ще трябва да си платят по най-подходящия начин, нали така?
Глава двайсет и пета
Москва
В полусъня си Джон Смит чу тихо чукане на външната врата и скочи от канапето, където се опитваше да си доспива. В движение със замах грабна деветмилиметровия макаров от масичката, свали предпазителя и вкара патрон в цевта. В следващата секунда бе застанал с разкрачени крака, готов за стрелба, насочил оръжието към вратата на апартамента. Поемаше въздуха равномерно, балансирайки дишането, и със задоволство забеляза, че ръцете му не трепнаха и за миг — мерникът на пистолета остана все така закован в една и съща точка.
От спалнята безшумно като призрак се измъкна Фиона Девайн също с оръжие в ръка. Пристъпваше меко с босите си крака по грубите дъски на пода.
— Кой е? — запита тя на руски, като променяше теноровите нотки в гласа, опитвайки се да имитира възрастна жена.
Отвън отговори мъжки глас, леко приглушен от дебелата дървена врата.
— Аз съм — Олег.
Смит изпусна въздух — беше познал гласа, още повече използвайки малкото си име, Киров даваше сигнал, че опасност няма. В случай, че е заловен — било от московската милиция, било от някой друг, който ги търси — и действа принудително, уговорката им бе да си каже двете имена.
Свали пистолета, постави предпазителя. Фиона постъпи по същия начин, сетне отиде да свали резетата и отключи вратата.
Високият едър руснак влезе бързо с два тежки куфара в ръце. Посребрените му вежди се извиха леко, когато видя пистолетите в ръцете им.
— Нерви, а? — попита той. — Е, има защо.
— Как е положението?
Киров остави куфарите на пода и пристъпи към близкия прозорец, дръпна леко пердето и надникна навън.
— Вижте сами — подкани ги той и кимна към улицата долу.
По протежение на целия мост над канала бяха спрени автомобили и камиони. Милиционери в сиви шинели и фуражки се движеха на двойки между превозните средства и проверяваха документите, задаваха въпроси, надничаха в колите. Съседните пресечки бяха блокирани от групи войници със зимни маскировъчни халати и автомати.
— Това са подразделения на Вътрешни войски — спокойно отвърна Киров. — Поразходих се из Москва. На ключовите пресечки и мостовете има проверки, както и на всички важни спирки на метрото.
— По дяволите — измърмори Смит и извърна лице към руснака. — Какво е официалното обяснение?
— Според централните новини вземат се рутинни мерки във връзка с издирването на чеченски терористи — сви рамене Киров. — На едно място обаче успях да се приближа до милиционерите и видях, че имат копия от паспортните ви снимки.
— Значи просто е въпрос на време — въздъхна Фиона.
— Точно така — трезво потвърди Киров. — А сега да се обърнем към фактите. Нямаме никакво време за бавене. И двамата имате нужда от нови документи — съответно нови лица и нови имена.
Смит го изгледа, поразен от нещо, което внезапно му хрумна. Думите на Киров събудиха асоциация някъде в подсъзнанието му. Далечна вероятност може би, недостатъчно ясна възможност. Постепенно още и още дребни подробности — частици от случилите се напоследък неща — започнаха да си идват по местата. И внезапно родилата се теория започна да се оформя, да придобива плът и очертания като внезапно разгорял се на вятъра тлеещ въглен.
— Имена — повтори Джон отривисто. — Ето я връзката, която ни се губеше. Чудехме се защо толкова много хора бяха убити, само за да ни се попречи да вземем бележките. Е, може би отговорът не е толкова труден, само трябва да видим как да стигнем до него, вместо да си блъскаме главите…
— За какво точно говорите, подполковник? — тихо запита Фиона, а по лицето на Киров се четеше същото недоумение.
Внезапно запален от собствената си теория, Джон ги побутна към масичката с разпръснатите по нея бележки.
— Имена — повтори той и с червен молив започна да маркира някои параграфи от тях. — Ето, сами вижте. Еленините записки съдържат имената на първите жертви. На семействата, още и адресите. Нали така?