— Майк! Системата е ТЮРИНГ 3000!
— Разбрано, Ранди — отвърна техникът. — Използвай чип номер 5. Откачи зеления кабел и го включи в чипа в позиция 1. Сетне откачи черния и го включи на 2. Ясно?
— Ясно — отвърна Ранди, измъкна предварително конфигурирания чип от горен джоб, сетне бързо изпълни нарежданията.
Пулсът й скочи рязко, кръвта бясно затупа в слепоочията й. Изпълнен с дива паника глас някъде в съзнанието й упорито повтаряше, че работи прекалено бавно и че алармата ей сегичка ще завие с всичка сила! Напрягаше цялата си воля да го потиска, но за беля, изглежда, накрайникът на черното кабелче бе клеясал. Не излизаше проклетият…
— Пет секунди… четири… три…
Ето! Измъкна го и го включи в чипа. Затаила дъх, с бързо туптящо сърце Ранди изчакваше чипът да подаде новите команди, заложени на базата на онова, което би направила всяка охранителна компания при получаване на фалшива тревога. Изведнъж червената лампичка светна зелено.
Ранди въздъхна дълбоко с облекчение. На връщане ще извърши обратната операция, ще завие капачето и ще излезе по същия път, без да оставя видими следи за каквото и да е проникване.
— Готово! — докладва тя тихо и добави: — Започвам огледа.
Сега вече достатъчно самоуверено пристъпи към изчерпателно претърсване на вилата на Кеслер, започвайки със стаите на приземния етаж, а сетне по стълбището и на втория. Едно нещо незабавно й направи впечатление. Улрих Кеслер бе колекционер на произведения на изкуството. И то сериозен — с вкус към изключително скъпи оригинали на известни модерни автори. Ако очите не я лъжеха, Ранди констатира, че собственикът има произведения на Кандински, Полок, Мондриан, Пикасо, Кле и още няколко други достатъчно прочути художници от двайсети век. Най-доброто висеше на видни места по стените в различни стаи.
Огледа картините внимателно, извади цифров микрофотоапарат и започна да щрака поред.
— Никак не е лошо за обикновен държавен служител, хер Кеслер, ама никак — мърмореше си тя, снимайки поредния оригинал.
Трудно й бе да даде точна оценка на реалната стойност на тези произведения, но бе готова да се обзаложи, че общо струват повече от десет милиона долара. Сега вече разбираше защо Кеслер не обича да кани колеги у дома.
Поклати глава с омерзение. Явно добре му плащаха на този човек за ролята му в протекцията на Вулф Ренке. Едно компетентно мнение, дадено от експерти по изкуството на ЦРУ, вероятно ще хвърли по-обилна светлина и ще осигури повече интересни подробности за състоянието на Кеслеровите финанси. Няма да му бъде приятно на висшия шеф на ФКП, когато тази информация види бял свят.
Прибра апаратчето и продължи огледа, този път започвайки от спалнята. Оттам врата водеше към помещение, което много приличаше на личен кабинет. Беше в задната част на вилата, разкошно обзаведено и от прозорците му се откриваше великолепна гледка през дърветата към ярките светлини на шумния берлински бизнес център.
Застанала на прага, Ранди огледа обстановката с присвити очи и професионалният й нюх тутакси я насочи към компютъра и телефона върху изящно антично бюро. Встрани имаше изпълнени с томове етажерки и още една скъпа картина. Вероятно зад нея се криеше и сейфът на хер Кеслер. Потисна импулса си да пребърка чекмеджетата на бюрото и да се опитва да отваря сейфа.
Този човек бе здраво корумпиран, но не и идиот. Едва ли можеше да очаква в сейфа да е скрил папка документи с надписче „Тайният ми живот и Вулф Ренке“. Усмихна се на идеята за миг и си рече, че Кеслер стопроцентово е оставил разни невидими капанчета, които сетне ще разкрият, че някой е бърникал в нещата му. А сейфът при всички случаи е защитен с електроника, аларми и дявол знае още с какво. Да оставя каквито и да е следи практически означаваше да го предупреди.
С тези мисли в главата Ранди забърка по джобовете на жилетката, където имаше цяла колекция миниатюризирани електронни подслушвателни устройства — последна дума на техниката. Усмихна се хладно. Подозрителен или не, рано или късно Кеслер ще узнае, че има много начини за научаване на нечии най-ревностно пазени тайни.
Глава двайсет и шеста
Москва
Минаваха вечерните пикови часове и стотици уморени след тежкия работен ден московчани се тълпяха по бавно пълзящите нагоре стръмни ескалатори на метростанция „Смоленская“. Сред тях имаше трима, от които единият бе висок здравеняк някъде около петдесетте. Носеше тежка пътна чанта от здраво платно, увесена на рамото му, а на лицето му бе изписано многострадално изражение. Щом стигнаха на върха, той търпеливо помогна на видимо много старите си майка и баща да стъпят на площадката, сетне ги поведе напред.