— Вече излизаме, майчице — говореше той тихичко. — Ето, още малко остана.
После се обърна към престарелия мъж и със същия тон продължи:
— Хайде, татенце, давай. Дръж се сега, не бива да се предаваме, нали?
А тук тълпата вкиснати и изморени столичани не бе по-малка и всички бързаха към изхода, наредени на опашките пред автоматите за магнитни карти, пуфтейки и пристъпвайки нервно, нетърпеливо от крак на крак. Повечето автомати не работеха, всъщност действаха само централните три, а потокът хора се стесняваше и бавеше много повече от обичайното. Чуваха се остри реплики и недоволно мърморене, които минаваха в шепот, особено когато приближаващите бариерите съзираха причината за забавянето. Навсякъде по изходните и входните врати групи облечени в сиви шинели милиционери внимателно се взираха в лицата на минаващите. От време на време спираха някои хора и ги отвеждаха встрани за по-щателна проверка. Най-често бяха високи, тъмнокоси мъже и стройни, привлекателни чернокоси жени.
След като прегледа документите на поредната доведена при него двойка, лейтенантът от московската милиция Григорий Пронин отегчено вдигна очи и ги върна на видимо разтревожените мъж и жена с дежурните думи:
— Хайде, свободни сте — проблеми няма. Моля, движете се по-живо.
Пронин бе не само отегчен, а и вкиснат, чак лицето му се кривеше в гримаси. С цялото му подчинено подразделение го бяха заковали тук в напълно безсмислена гонитба на някакви си терористи по дошло направо от Кремъл нареждане. Висяха на метростанцията вече часове наред заради нечия фикс идея. Лицата от раздадените им снимки нямаха нищо общо с чеченските мутри на истинските терористи. А междувременно, мислеше си лейтенантът горчиво, московската престъпност има същински празник — хайдуците ще си вилнеят на воля, ще крадат, ще бият и ще задигат коли, пък ченгетата тук да гонят Михаля.
В същия миг чу глъчка и се извърна още по-ядосан — на бариерата някой високо ругаеше и псуваше, хора се блъскаха и викаха. Начумерен повече от всякога, Пронин закрачи натам, гневно поставяйки ръка на закопчания кобур.
Тълпата на бариерата усети приближаването му и притихна. Повечето хора отстъпиха назад крачка-две, а при автомата останаха само трима. Единият бе висок и едър среброкос мъж, който отчаяно се опитваше да прекара пълна старица през процепа. Видимо минал преди нея, сгърбен старец с дълги бакенбарди и нечиста, сплъстена бяла коса се облягаше на бастун от другата страна и със слаб гласец зовеше жената да отиде при него. Закачените на мръсното му палто два медала от Великата отечествена война срещу хитлерофашизма говореха, че е ветеран.
— Какво става тук? — мрачно запита Пронин.
— Виждате майка ми тук… значи… — завайка се среброкосият извинително. — Все погрешно поставя картата, нали разбирате… виж сега, майчице, какво направи. Чак милицията идва да види какво ли чиним тук…
— Я дай на мен — отсече Пронин, грабна картата от треперещата ръка на жената и я постави в процепа, трилостовата бариера се завъртя и я пропусна, а синът й я последва.
В същия миг ужасна миризма лъхна в носа на лейтенанта и направо го задави. Той отстъпи назад, удивен и шокиран.
— Боже мой! Каква е тази воня? — сопна се той.
Синът тъжно отвърна:
— Страхувам се, че вече не може да се удържа, нали разбирате мехурът… старост — нерадост… не може да се контролира. Сменям й пелените често-често, ама сам виждате тук в метрото… пък и тя е като малко дете…
Отвратеният Пронин махна с ръка на тримата да се махат час по-скоро, а милиционерите зад него отстъпиха встрани и им направиха път да минат. Това е да одъртееш истински, кисело си рече лейтенантът и отново обърна лице към тълпата. След секунди вече бе забравил инцидента.
Веднъж излезли на улицата, възрастната жена уморено прекрачи към най-близката пейка и се отпусна в нея. Двамата мъже я последваха.
— За Бога, Олег — кисело рече Фиона Девайн на мнимия си син. — Кълна се, че ще си повърна червата, ако не се измъкна от тези смрадливи дрехи и дяволските подплънки по мен… и то веднага!