— Съжалявам, майчице — отвърна Киров с тъжен глас, а едната му вежда театрално се изви нагоре, — обаче се налага. От друга страна, трябва да признаем, че малко повърнато идеално се връзва с вонята и дегизировката, нали? Съвсем автентично се получава.
Опрян на бастуна, Джон Смит едва удържаше смеха си. Ужасно го сърбеше главата под перуката, смъдеше и кожата му под залепените бакенбарди, но неговите бяха зацапани само с машинно масло и оваляни в улична прах. При Фиона ситуацията бе далеч по-тъжна — беше завита в няколко слоя подплънки, за да изглежда дебела, а сетне бе навлякла вмирисани на урина дрехи.
Смит забеляза, че и обикновените минувачи ги отбягват, бързат да минат покрай тях с извърнати глави и сбърчени носове. Излъчващата се от тях миризма бе силно неприятна дори и на открито. Поклати глава с уважение към Киров — дегизировката, колкото и да бе неприятна, толкова пък се бе оказала ефикасна.
— Хайде, Фиона, давай — подкани руснакът. — Почти сме стигнали. Имаме още стотина метра и нещо до онази пресечка ей там.
Все още мърмореща под нос, Фиона се насили да се изправи и закуцука в показаната от Киров посока. За беля и обувките й се бяха оказали поне един номер по-малки. С известно усилие прекосиха разстоянието на изток по „Арбат“ и свиха в тясна пресечка с множество магазинчета за книги, нови и използвани дрехи, парфюмерия и антики.
Киров ги отведе до магазин с тесен вход някъде по средата на уличката. Зад зацапаната му и слабо осветена витрина бяха струпани стари самовари, матрьошки, кристал и купи, лакирани кутии, типичен съветски порцелан, стари лампи.
Помещението приличаше на вехтошарница с прашни лавици и тезгяхи, по тях бяха разхвърляни десетки видове предмети — без видим ред или някакъв подбор. Наред с копия на известни църковни икони се търкаляха кожени червеноармейски колани и подплатени с кожа танкистки радиошлемове, позлатени свещници, очукани китайски чаени сервизи, украшения за дрехи, стари съветски плакати, някои от тях поставени в рамки.
Влизайки, завариха собственика — едър, възпълен черноок мъж с олисяло теме и снопчета коса над слепоочията — наведен над разчупена порцеланова чаша, която грижливо се опитваше да залепи. Очите му светнаха, когато зърна Киров. Веднага излезе иззад тезгяха и се втурна да го поздравява.
— Олег! — приветствено избумтя баритоновият му глас със силно грузински акцент. — Значи това са приятелите, за които ми говори по телефона?
Киров кимна въздържано.
— Същите са — отвърна той и се обърна към Фиона и Смит. — А този прехранен нехранимайко е Ладо Яшвили, самопровъзгласен зъл гений на законните московски антиквари.
— О, да, да — слушайте какво говори генералът, той винаги казва истината — откликна добродушно Яшвили, сви рамене и се ухили, разкривайки кафяви от никотина зъби. — При това нали всеки си изкарва прехраната — аз моята, те — тяхната, не е ли така? Всеки да си печели както си знае.
— И аз така съм чувал — рече Киров.
— Значи давай да започваме работата, нали? — с апломб рече Яшвили. — Не се безпокой, Олег. Убеден съм, че и ти, и приятелите ти ще останете доволни от моята стока.
— Ще останем ли? — със съмнение в гласа запита Фиона, оглеждайки се с едва прикрито презрение.
Яшвили се изкикоти и махна с ръка към натрупаните из магазинчето предмети със съмнителна стойност.
— Ех, бабушка, значи вие зле разбирате същността на моя занаят. Тези неща тук са просто за пред хората. Отразяват едно от хобитата ми, така да се каже. В същото време заблуждават любопитния милиционер и данъчните инспектори, дето се появяват чат-пат, за да си пъхат носовете навсякъде и да изнудват за пари. Елате сега да ви покажа истинската си стихия.
С тези думи едрият грузинец ги поведе към задната част на магазинчето зад една врата. Влязоха в нещо като склад, където бяха натрупани още повече вещи — в същата смес от наистина антикварни предмети и безполезни боклуци. Размести някои сандъци и една-две бали, а зад тях в ъгъла на това помещение се откри друга врата. Тя водеше надолу, към мазето, а в дъното на неголямото стълбище зърнаха заключена метална врата.
Яшвили отключи, отвори я със замах и се поклони в екстравагантен жест.
— Сами погледнете — рече той гордо. — Ето това, което виждате тук, е моето студио, един малък храм на моето изкуство.
Смит и Фиона се огледаха удивени. Стояха в голямо, добре осветено помещение. Тук имаше скъпа фотографска техника, компютри, няколко вида модерни цветни лазерни принтери и фотокопирни машини, фотоцинкографска техника, а по широки лавици бяха подредени всякакви видове хартия, мастила и химикали за остаряване на хартия. Една част от стаята бе отделена с параван за фотоателие с всичките му нужни съоръжения. Встрани имаше и широка мивка със сапуни, шампоани и кърпи.