Выбрать главу

Не, положението беше много лошо. Направо фатално. Налагаше се да бяга. И да зареже ценните си картини, заради които бе поставил на карта и високата си служба, и честта си, и дявол знае още какво… Всъщност всичко! Налагаше се да се покрие, но затова пък трябваше да потърси помощ от друго място.

Седнала в каросерията на тъмнозелен форд пикап, спрян на няколко пресечки разстояние от Кеслеровата вила, Ранди завърши разговора и окачи слушалката.

— Май тръпки му полазиха по гърба на това копеле, ама напълно си го е заслужило — доволно констатира Ранди и се ухили. — Бас държа, че в момента трескаво върти телефоните за помощ.

Един от двамата електронни специалисти на ЦРУ в претъпканата с техника кола поклати глава и отвърна:

— Само виж какво показва графиката на гласовия стрес…

И младежът показа кривата на уреда, който по гласа бе анализирал стресовото състояние на Кеслер по време на телефонния разговор.

— Този тип е на ръба на пълната паника. И това състояние стартира в мига, когато спомена картините.

— Внимание, моля — обади се другият техник и вдигна ръка, внимателно заслушан в звуците в слушалките му.

Ранди прегледа командното табло пред себе си и бързо включи още няколко от подслушвателните устройства, които бе поставила на различни места в Кеслеровия дом. Заслушана в различните звукови сигнали, след малко тя поклати глава и рече:

— Този тип тича из къщата като невестулка. Току-що излезе от спалнята. Мисля, че отива към кабинета си.

— Оттам ще използва друг телефон — прогнозира единият от операторите.

— Вероятно — съгласи се Ранди. — В спалнята апаратът е безжичен. Едва ли ще рискува с него, та да го чуят случайни хора.

И двамата кимнаха едновременно. Безжичните телефони по принцип действат като маломощни радиопредаватели, затова позволяват много лесно засичане и включване в разговора. Никой, който разбира поне малко от такива неща, не би рискувал да води таен или важен разговор с такъв телефон. Най-малко Кеслер с неговия опит.

Първият оператор затрака по компютърната клавиатура пред неговото табло.

— Включвам се в мрежата на „Дойче Телеком“ — каза той. — Готов съм да пусна търсачката.

Все още силно запотен, Кеслер се отпусна тежко на красивия стол зад масивното бюро в кабинета и мълчаливо вторачи очи в телефона. Дали да се обади? Даденият му номер бе само за фатално спешни, извънредни случаи. Сетне се изсмя нервно. Извънредни случаи! Глупости. Това неговото какво е?

С трепереща ръка придърпа апарата и бавно, много грижливо набра номера — беше дълъг с голям международен код. Въпреки ранния час телефонът от другата страна даде само три сигнала, преди да вдигнат слушалката.

— Да, моля? — чу се хладен, делови глас — същият, който му бе давал нареждания от време на време през последните две десетилетия.

— Кеслер се обажда — изтърси старшият офицер от ФКП и шумно преглътна.

— Отлично зная кой се обажда, Улрих — каза гласът на професор Вулф Ренке. — Не ми губи времето с разни протоколни любезности. Какво искаш?

— Нуждая се от незабавно извеждане и нова самоличност.

— Обясни.

Опитвайки се отчаяно да запази спокойствие и равновесие, Кеслер бързо предаде смисъла на състоялия се преди малко разговор с жената от правосъдното министерство.

— Както сам виждате, незабавно трябва да се спасявам от Германия — завърши той. — Спечелих си малко време, защото обещах на следователката да се срещнем след няколко часа, обаче тя вече е научила прекалено много неща за финансовото ми състояние. Не мога да рискувам да отивам в министерството.

— Смяташ ли, че тази жена на име Щаан е истинска? — ледено запита Ренке.

Кеслер направо се шашна.

— Че каква да бъде?

— Ти си глупак, Улрих — рязко отсече професорът. — Не си си направил дори труда да провериш коя е тази личност и да потвърдиш откъде е, а тичаш при мен за помощ като уплашен заек, сякаш не си дългогодишен професионалист.

— Че какво значение има? — запита Кеслер. — Която и да е тя, прекалено много знае. И защо ще ми се обаждат рано сутрин с такива въпроси, а? Дори и да не са съответните служители. Не, тук не съм в безопасност.

За миг си представи лицето на Ренке, за когото бе направил толкова много, и почувства силно омерзение.

— Поне толкова ми дължите, хер професор.