Глава трийсет и трета
Край Москва,
Главен космически команден център
Генерал-полковник Леонид Нестеренко — високият елегантен главнокомандващ бойните космически сили на Руската федерация — енергично крачеше по свързващия щаба му с Центъра за оперативен контрол коридор. На тавана искряха силни луминесцентни тела, от вентилационните шахти лъхаше на свеж, хладен и леко ароматизиран въздух. Трудно бе да повярва човек, че тази огромна по размери и площ инсталация се намира под земята на стотици метри от повърхността и е отлично защитена от всякакви нападения с масивни плочи стоманобетон. Грижливо охраняваните й входове и изходни тунели бяха умело прикрити в гъстите брезови гори на север от Москва.
Двамата въоръжени часови на пост пред оперативния център удариха токове и застанаха, мирно, когато генералът наближи. Нестеренко обаче не им обърна внимание. Обичайно държеше много на такива формалности като отдаване на чест и военен протокол, но сега бързаше и нямаше време за такива подробности.
Мина бързо през вратата и бойко закрачи през обширното помещение зад нея. Тук светлината бе доста по-слаба и очите му постепенно свикваха с нея и множеството меко осветени командни табла с апаратура и приборни конзоли. Пред тях седяха дежурните офицери, някои следяха сателитните монитори и радарните системи за ранно предупреждение, други поддържаха информационна връзка с колеги от наземните станции, ракетните установки и далечните командни постове в Русия с помощта на обезопасени против подслушване комуникационни съоръжения.
В отсрещния край на центъра на цяла стена бе монтиран огромен електронен екран — карта на света с ключовите космически станции и спътникови орбити. Светложълти пунктири показваха прогнозирани орбитни пътища на различни обекти, а малки зелени векторни стрелки — сегашните им позиции.
Тук дежурен офицер бе доста по-нисък от генерала мъж с квадратна челюст на име Баранов, който бодро пресрещна шефа и докладва:
— Американците пренастройват пътя на един от разузнавателните си спътници, господин генерал. От семейството „Лакрос“ с радарен образ.
— Я покажи — нареди генералът и се намръщи.
Другият се извърна и бързо занарежда указания на подчинените по конзолите.
— Дайте данните за „Лакрос-5“.
Една от мигащите стрелки на огромния стенен екран промени цвета си и от зелено замига в червено. В същото време от показаната орбита бавно се отдели друг пунктир и започна да описва нова крива.
— Засякохме промяната преди пет минути — доложи Баранов.
Нестеренко кимна и с все същата смръщена физиономия се загледа в новия път на въпросния „Лакрос-5“.
— Какво ли са си наумили американските ни приятелчета? — измърмори той под нос и се извърна към Баранов. — Извади ми в близък план прогнозния маршрут заедно с мястото, където за пръв път ще пресече нашите граници. И маркирай локациите, където с новия орбитален маршрут може да се очаква янките да получат значително по-добри разузнавателни възможности.
Образът на екрана заискри, а секторът около него внезапно се уголеми и показа близък план на значително по-малък по мащаби район — Украйна, Беларус и Западна Русия. В осветени в различен цвят полета се появиха големи териториални отрязъци по диагонал, минаващ на североизток от Киев до Москва и отвъд. Сборните райони на определените за окупацията на Украйна танкови и мотострелкови дивизии бяха в средата на едно от тези полета.
— Мамка му! — изсумтя Нестеренко.
Сателитите от семейство „Лакрос“ носят мощни радарни системи, които „виждат“ през облаци, прах и мрак. Сборните райони в рамките на операция ЖУКОВ бяха уж прикрити под отклоняващи радарно наблюдение камуфлажни мрежи, но никой не би могъл да твърди със сигурност, че този сравнително нов и все още експериментален материал ще скрие бойната техника от „очите“ на вездесъщия „Лакрос“.
— Разполагаме със „Спайдър“ в подходяща позиция — напомни на генерала Баранов и посочи друга векторна стрелка, мигаща в едно от полетата. — Според компютърните ни прогнози той ще е в нужния диапазон на действие поне още трийсетина минути.