В същия миг иззвъня обезопасеният телефон и президентът прекъсна изречението, изправи се и вдигна слушалката.
Клайн го загледа напрегнато, сякаш очакваше определена реакция. И тя не закъсня — нарязаното от десетки бръчки широко лице на Кастила посърна и сякаш се сви, а той внезапно като че се състари.
— Кога? — запита той и стисна телефона, та чак кокалчетата му побеляха.
Изслуша отговора, сетне кимна с глава.
— Разбирам, адмирале — рече президентът тихо.
Прекъсна връзката и набра вътрешен номер в Белия дом.
— Тук е Сам Кастила, Чарли — каза той на шефа на личния си екип. — Незабавно събирай СНС. Отново имаме кризисна ситуация.
Остави слушалката и се върна при Клайн.
— Адмирал Броуз беше — обясни той, а в очите му се четеше умора и несигурност. — Току-що спешно му докладвали от Космическия център в Колорадо. Имало авариен взрив в космоса, в резултат на който сме загубили един от най-модерните си разузнавателни спътници — „Лакрос-5“.
Глава трийсет и четвърта
Северно от Москва
Навън бе тъмно като в рог, когато Джон Смит и Фиона Девайн се добраха до втората си цел — голяма вила, притежавана някога от Александър Сахаров. Той бе възрастният мъж, починал като втора жертва на подозрителното заболяване, по чиито дири сега вървяха двамата американци. Преди пенсионирането си Сахаров е бил влиятелен член на управляващата комунистическа партия и директор на държавен промишлен комплекс. В началните, необуздани години на „приятелския“ капитализъм след разпада на Съветския съюз Сахаров бе натрупал завидно състояние, разпродавайки „акции“ от фабрики и заводи на подчинения му комплекс.
Луксозната вила, която си бе построил с част от незаконно придобитото си богатство, се намираше на близо един час път северно от московското околовръстно шосе. Иначе пътят дотам не бе лек и шофирането се оказа трудна задача — по тесни, заснежени черни пътища, които пресичаха тъмни гори, сетне минаваха покрай селца и изоставени черкви. Смит се удивляваше защо ли богатата вдовица на Сахаров е избрала да живее толкова далеч от Москва — особено през дългите, студени и мрачни зимни месеци. Обичайно богатият московски елит посещаваше вилите си само през лятото. Това бяха провинциални кътчета за отдих, места, където човек може да се отърве от шума на голямата столица и да се поразтовари през голямата жега и тежките нощи, типични най-вече за юли и август. Малцина от заможните московчани си правеха труда да напуснат столичния лукс след падането на първия сняг. С изключение, разбира се, на редки уикенди и празници, посветени на скиорство и други зимни спортове.
Само пет минути след като бяха допуснати в елегантно обзаведената гостна, Джон и Фиона вече не си задаваха въпроса защо вдовицата на богатия бивш партиен шеф предпочита да живее в провинциална изолация. Неохотно приелата ги домакиня се оказа жена, която не обича чужда компания, още по-малко я търпи. Видимо бе свикнала на абсолютна самота в присъствието само на шепа добре подбрани прислужници, които да готвят, чистят и да се грижат за другите й дребнави и ексцентрични капризи.
Мадам Ирина Сахарова бе дребна женица с остър, подобен на човка нос и малки черни очички на същински хищник; те непрестанно се движеха — наблюдаваха, преценяваха и обичайно отхвърляха с презрение. Тясното й, нашарено от множество бръчки лице носеше постоянна кисела гримаса, всъщност това бе жлъчно начумерване на човек, който никога не е очаквал нищо от другите, има за ближния си изключително ниско мнение и не е склонен да го променя. Злоба и неприязън играеха в очичките й, докато разглеждаше подправената карта на Смит, представяща го като служител на Световната здравна организация, и някои други документи. Завърши този си оглед и ги върна с небрежно свиване на раменете.
— Е, много добре. Можете да си зададете въпросите, доктор Щранд. Не ви обещавам кой знае колко изчерпателни отговори. Честно казано, на мен лично тази история със заболяването на съпруга ми много ми досади — рече тя и още по-презрително закриви устни. — Непрекъснато се точеха разни доктори и сестри и какви ли не чиновници от здравното министерство, задавайки все едни и същи скучни въпроси: „Какво е ял напоследък? Бил ли е подложен на радиация? Какви лекарства е пиел?“ И по сто пъти на ден все едно и също, то не беше нищо друго, освен един безкраен разпит. Абсолютен абсурд.
— В какъв смисъл абсурд? — внимателно запита Смит.