Разсъждавайки по същия въпрос, Смит сви устни: една потенциална връзка с Константин Малкович — респективно линейката от медицинския център „Св. Кирил“ — би могла да бъде изключена като случайна. Две потенциални връзки обаче бяха съвсем друго нещо. Малкович играеше в тази конспирация, каквато и да бе тя. Заедно със своя приятел от Кремъл Виктор Дударев.
В гората отвъд вилата Олег Киров лежеше върху снега, добре прикрит зад огромен паднал дънер, и внимателно следеше дълбокия коловоз в недалечния черен път. Носеше взети от армейските излишъци очила за нощно виждане и те превръщаха нощта и околния мрак в ден, макар и едноцветен, главно в зелено. На двайсетина метра зад него, отлично покрит с клони и суха трева, омекотяващи острите му форми, тъмнееше почти кубичният силует на джип. Това бе ГАЗ „Охотник“, вариантът за износ е наименуван „Хънтър“ — превозно средство, което бихме могли да наречем руски еквивалент на американския джип „Ранглър“.
Киров бе пристигнал до вилата на Сахарови преди Смит и Фиона Девайн. Първата му задача бе да обиколи района, за да се убеди няма ли някаква непосредствена опасност, евентуално засада. Втората бе да си устрои въпросния таен наблюдателен пост и да се скрие в него, за да следи най-вероятните подстъпи към вилата, където Джон и Фиона задаваха въпросите си. Погледна нетърпеливо часовника си с надеждата двамата да побързат поне малко.
Широкоплещестият руснак потръпна, вече започваше да зъзне въпреки защитата на дебелото зимно вълнено палто, шапката и ръкавиците. Температурите, поначало минусови, падаха все повече с напредването на вечерта.
Отлично разбираше, че американските му приятели са длъжни да потвърдят дадената им от Воронови информация, но в същото време не одобряваше необходимостта да излизат толкова далеч извън Москва. Тук — сред грубата и сурова природа — бяха силно уязвими. Нямаше ги удобните за прикритие множества столичани. Нямаше го московското метро с безкрайно подходящите за измъкване спирки, претъпканите с хора големи универсални магазини, където винаги можеш да маневрираш. Тук имаше само дървета, сняг и няколко третостепенни пътища с безброй завои, а те опустяваха веднага щом притъмнее.
Руснакът въздъхна и погледна към спряната пред вратата на вилата кола. Мадам Сахарова държеше своя мерцедес в отоплен гараж до самата вила. А редките й гости трябваше да се задоволяват с тясната, покрита с чакъл алея. Пак погледна към тъмносинята волга, която бе успял да намери за американците. Наоколо бе тихо, жива душа не се мяркаше.
Но в следващата секунда Киров замръзна. Ясно чу шума на мощни машини, които се движеха сред дърветата. Все още бяха на известно разстояние, но явно пристигаха насам — към вилата на Сахарова. Изправи се, за да има по-добра видимост, и в следния миг рязко залегна, трескаво бъркайки в джобовете си.
Глава трийсет и пета
Мобилният телефон на Смит внезапно иззвъня.
— Моля да ме извините — обърна се той към домакинята и отвори апаратчето. — Да?
Отсреща беше Киров.
— Трябва да изчезвате, Джон. Незабавно! — спешно заговори той. — По главния път пристигат две коли — нямат отличителни знаци, но е съвсем ясно откъде са. Идват право към вилата. Веднага излизайте. През задния изход!
— Ясно — отвърна мрачно Смит, затвори телефона и изправяйки се, посегна към зимното си палто.
Първата му работа бе да опипа оръжието в страничния джоб — деветмилиметровия макаров. За миг изпита изкушение да остане в къщата и да се отбранява от нея. Така поне ще има прикритие, докато отвън, на откритото, ще бъде уязвим. Сетне отхвърли мисълта. Тук бяха вдовицата и прислугата, идеята бе детинска. Ще ги изложи на случайни изстрели, не биваше и не можеше да рискува по такъв начин. Зачаткат ли куршуми наоколо, първо страдат невинните хора — знаеше го от опит.
— Неприятности, а? — веднага запита Фиона на английски и също се изправи, прибирайки палтото и ръкавиците си.
— Имаме си гости — отвърна й той на същия език. — Зарязваме колата и излизаме отзад. Олег ни чака отвън.