Бледа и напрегната, тя кимна с разбиране.
Възрастната жена ги изгледа объркана.
— Свършихте си въпросите, а? Значи си тръгвате?
Смит кимна.
— Да, госпожо Сахарова, тръгваме си. И то веднага.
И без да обръща внимание на нейните по-нататъшни въпроси, той измъкна Фиона от стаята и я поведе по широкия централен коридор. Тук за малко щяха да се сблъскат с набита жена на средна възраст, която носеше поднос с чай и сладки, поръчани от господарката при пристигането на гостите.
— Къде е задният изход? — попита я Джон без предисловия.
Стресната и удивена, жената кимна с глава вляво на коридора — в посоката, откъдето самата тя идваше.
— Ей там — рече тя, видимо учудена от въпроса. — През кухнята се минава…
Двамата американци се промъкнаха край нея и бързо прекосиха неголямото разстояние. В същия миг някой задумка с все сила по солидната дървена врата.
— Милиция! — извика мощен глас. — Отваряйте!
Джон и Фиона се вмъкнаха в кухнята и трескаво се огледаха. Помещението бе голямо с всички нужни за една съвременна кухня домакински уреди — голяма газова печка, широк хладилник, фризер, микровълнова фурна и още множество по-дребни прибори. Беше топло, миришеше на вкусни гозби. В ъгъла довършваше вечерята си друг от слугите на мадам Сахарова — мощно сложен физически млад мъж. На масичката пред него се мъдреше голяма чиния с пелмени — месни руски специалитети, залети със сметана и топено масло. Той вдигна лице от храната и ги изгледа учудено.
— Хей, къде отиват…?
Смит му махна с ръка да си остане на стола.
— Дамата не се чувства добре — обясни той кратко, като търсеше с поглед изхода. — Ще трябва да я изведа на чист въздух.
И без да се колебае, отвори тежката дървена врата в дъното на кухнята. Отвън бе леден мрак, а с открехването на вратата върху дълбокия, девствен сняг попадна тесен лъч светлина. Вилата бе построена на поляна в самата гора, която започваше само на няколко метра разстояние. Сега Джон зърна и отъпканата пътека току до изхода, беше тясна, минаваше вляво покрай стената на сградата и водеше към поставени до задната страна няколко кофи за боклук.
— Давай бързо! — пошепна Смит на Фиона. — Към дърветата, влезем ли в гората, бягай колкото можеш! Сетне свий вляво. Не се спирай за нищо на света, докато не стигнем при Киров. Разбра ли?
Тя кимна, а лицето й бе пребледняло и напрегнато.
Двамата бързо нагазиха в ледения, хрущящ сняг, на места почти до колене, насочвайки се към гората. Смит въздъхна дълбоко, усещайки чистия, сякаш арктически въздух дълбоко в дробовете. Нужни са ни само още няколко секунди, мислеше той. Това е всичко, десетина секунди и ще се измъкнем.
В същия миг иззад дърветата пред тях излязоха трима въоръжени мъже в бели защитни комбинезони и якета, носеха руски калашници. Двамата бяха по-ниски от Смит, но пък изглеждаха мускулести и извънредно яки, при това се движеха с безмълвната увереност на добре обучени войници. Третият бе с няколко сантиметра по-висок от Джон, а очите му бяха сиви и мразовити като времето. В светлорусата му коса тук-таме сребрееха бели кичури.
Смит и Фиона спряха на място.
— Горе ръцете, моля — тихо нареди на английски високият. — В противен случай хората ми ще бъдат принудени да ви застрелят на място. А това би било ужасно неприятно, нали?
Смит неохотно вдигна ръце, обръщайки длани към нападателите, за да покаже, че няма оръжие. С ъгълчетата на очите си забеляза, че и Фиона се подчини. Сега лицето й бе съвсем бяло — като тебешир.
— Разумно решение — коментира с одобрение високият и се усмихна студено. — Аз съм Ерих Брант. А вие сте прочутият подполковник Джонатан Смит и красивата, също така прочута госпожица Девайн.
— Смит ли? Девайн? Не разбирам за какво говорите — сърдито откликна Смит. — Моето име е Щранд, доктор Кале Щранд. А това тук е госпожица Линдквист. Ние сме медици, учени, служители на Световната здравна организация.
Отлично съзнаваше, че това е наивен, напразен опит да заблуди тези хора, но пък не бе готов толкова леко и бързо да се предаде на този тип. Поне все още не.
— А вие какви сте по-точно? Престъпници? Похитители? Или крадци?
Все така ледено усмихнат, Брант поклати глава и пристъпи напред.
— Е, хайде, хайде сега, подполковник. Няма никаква полза от подобни глупави игрички. Какъв майтап само, а? Вие сте толкова швед, колкото и аз самият. Иначе с удоволствие ви поздравявам. Малцина досега са успявали да ми се изплъзват толкова дълго време.