Настъпи тежка, неудобна пауза. Всъщност никой от насядалите около конферентната маса в ситуационната зала на Белия дом не изпитваше някакви особени симпатии или уважение към бившия сенатор. Някои го смятаха за безличен човек. Други бяха на мнение, че той е още един рисков фактор и бюрократична пречка във и без това доста тромаво функциониращата разузнавателна общност. След минута Уекслър се изчерви и открито призна, че не знае нищо.
— Не съм сигурен, че съм запознат с подробностите на задачата им, сър — рече той и запита застаналата чинно зад него жена: — От Ленгли не дадоха ли повече подробности по случай, Каролин?
— Съобщиха, че екипът следял бивш източногермански учен — специалист в областта на биологичните оръжия — веднага отвърна тя. — Човек на име Вулф Ренке.
Кастила се облегна на стола и за миг му се стори, че сърцето му сякаш спира. Ренке! Мили боже! — рече си той мислено. Нали именно Ренке беше онзи ренегат и негодник, когото московският екип на Фред Клайн подозираше като автор на странната болест, по чиито следи вървяха сега?
Кастила се изправи и побърза да се извини. Нареди на Аурей да поеме ръководството на заседанието и напусна ситуационната зала. Още не затворил вратата, чу как повечето хора в салона заговориха високо и вкупом. Смръщи се още повече, но закрачи напред, без да се обръща. Като колектив Съветът за национална сигурност бе изключително компетентен, но видимо търпението на отделните хора вече съвсем беше се изчерпало. Излишно беше да им се сърди — налагаше се да вземат решения и евентуално да действат, без да разполагат с адекватна информация. А сега лично той не разполагаше с времето да ги успокоява и укротява.
Качи се направо в Овалния кабинет, където вдигна слушалката на специалния телефон и набра номер, който само той знаеше.
— Клайн слуша — още след първия сигнал тихо се обади гласът на шефа на Първи отдел.
— Запознат ли си с новините от Берлин? — без предисловия запита президентът.
— Запознат съм — мрачно отвърна Клайн. — Тъкмо съпоставях първите доклади на ЦРУ и на местната полиция.
— И какво?
— На първо място се натрапва връзката с Вулф Ренке — рече Клайн бавно. — Както и екстремната реакция срещу опитите на ЦРУ да научат повече за него.
— Искаш да кажеш, че руснаците се опасяват от това, че можем да научим някои неща за него ли? — отново запита Кастила.
— Или по-точно от самия него — рече Клайн. — Защото те не биха имали основания да се безпокоят чак толкова много, ако Ренке си работи в дълбока тайна в някоя от техните свръхсекретни лаборатории от системата „Биоапарат“. И да се опасяват да не би да научим, че той е все още жив и на свобода.
— Значи допускаш той да ръководи своя собствена лаборатория някъде извън Русия?
— Нека предположим, че това е доста вероятно — отвърна шефът на Първи отдел. — Аз имам тук досие на Ренке, отдавна го проучвам и обогатявам. Той прави впечатление на човек, който никога не би позволил да изпадне в положение на силна зависимост от други фактори и хора. Или да се остави други да имат прекалена власт върху него. И ако той е разработвал оръжия за руснаците, почти съм сигурен, че е действал от безопасно разстояние спрямо самите тях.
— Подполковник Смит запознат ли е с тази теория? — попита Кастила.
— Не, сър — отвърна Клайн. — За съжаление налага се и аз да докладвам много лоши новини. Някъде през последния час загубихме връзка с московския ни екип. По неясна за нас до този миг причина Джон Смит, Фиона Девайн и Олег Киров са изчезнали някъде и не се обаждат…
Глава трийсет и седма
Берлин
Улицата пред вилата на Улрих Кеслер бе пуста. Подредените на равни разстояния по нея красиви фенери от ковано желязо хвърляха кръгове мека светлина по заснежените тротоари и паркираните тук-таме автомобили. По-навътре в градините от двете страни на „Хагенщрасе“, сред дъбовите, боровите и брезовите дървета блестяха други светлини — те бележеха входовете на къщи, строени значително по-далеч от пътя.
Някъде на стотина метра от началото на алеята към двора на Кеслер стоеше скрита в дълбоката сянка между две големи дъбови дървета офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел. Дишаше бавно и равно, най-вече тихо, изчаквайки бясно туптящото й сърце да уталожи ритъма си след дългия, болезнен бяг през грюневалдската гора. Зениците й постепенно се адаптираха към слабата светлина, докато грижливо оглеждаше околността, разделяйки я на сектори. Проверяваше за евентуални наблюдатели, поставени нарочно да следят района около вилата. Но нищо дори и не помръдваше. Не забеляза и признаци за периферно движение. Не се виждаха подозрителни силуети, никой не се мяркаше сред паркираните коли или сред дърветата и храстите по ръба на притихналата улица.