Смит ритна отново и отново.
Мъжът с бръснатата глава се извъртя странично и се сгърчи, успявайки да измести главата си от зоната на ударите. Джон зърна блесналите му в дива омраза очи, а под тях лицето му представляваше кървава маса разкъсана кожа, счупени кости и избити зъби. Влуден от болката, той успя да се изправи на колене, а сетне и на крака, като в същия миг насочи пистолета си в главата на Смит.
Тогава избумтя и трети пушечен изстрел. Идваше от тежка карабина, ехото се понесе плътно и се върна неколкократно в долчинката.
Ударен в гърба, руснакът изрева само веднъж, изпусна пистолета и се хвана за дупката в разпрания си корем. Раната беше голяма и грозна. После залитна, но не падна, а безжизнено увисна на надгробния камък. Главата му се залюля отстрани, ръцете му провиснаха във високата трева. По плочата се стече кръв, събра се в малка локва, оцветявайки белия заледен сняг в болезнено розово.
Бавно, усещайки силни болки в цялото тяло, Джон успя да се изправи до седнало положение. Отдръпна се от увисналото мъртво тяло, като се влачеше заднешком по земята, докато се опря на надгробната плоча на съседния парцел. Притисна глава в студения камък и с благодарност въздъхна, изчаквайки напрежението постепенно да го освободи от железните си обятия.
Зад него се обади тих глас, беше Фиона Девайн.
— Подполковник, жив ли сте?
— Така изглежда — отвърна той, без да прикрива облекчението в гласа си.
В същия миг и двамата доловиха движението сред дървесните стволове на склона отсреща и се изправиха. Иззад дърветата бавно се показа висок мъж със сребристобяла коса, който тръгна надолу към тях. В две ръце държеше снайпер карабина „Драгунов“ — СВД, а по широкото му славянско лице с голям нос играеше още по-широка усмивка.
Джон гледаше и не вярваше на очите си. Пред тях стоеше човек, който би трябвало да е мъртъв. Олег Киров.
— Как така… по дяволите? — попита американецът, когато другият се приближи достатъчно.
Вместо отговор Киров разкопча изпокъсаното си широко зимно палто. Отдолу чернееше обемиста бронежилетка с доста белези от попадения и петна с цвета на разтопена мед. Потупа я гальовно с длан и рече доволно:
— Британско производство, Джон. Телесна броня. От най-добрите в света.
— А ти как така реши да си облечеш такава тъкмо снощи, а?
Киров сви рамене.
— Преди да се отдам на шпионажа, бях войник. А кой войник отива на пост, без да си носи нужното оборудване, а?
Отново се ухили и още по-доволно добави:
— Мъчно умират старите навици, моето момче, много мъчно. А старата пушка умира още по-трудно, нали я знаеш тази приказка? А когато има и малко късметец, се получава още по-добре…
Глава четирийсет и трета
Провинциален Мериленд
Десет минути след като се отби от околовръстния път край Вашингтон, окръг Колумбия, Николай Нимеровски хвърли едно око на километража на взетата под наем кола — обикновен бял форд таурус. Да провери колко път е изминал — оказа се пет мили, значи вече наближаваше целта. Обърна глава назад, сетне огледа тясното второстепенно провинциално шосе, по което се движеше. И от двете страни на пътя фаровете на автомобила осветяваха плътни дървета и храсталаци между тях, а отпред лентата тъмнееше и се губеше в мрака. Отдясно въпреки тъмата се мярна ниска и неголяма табела на пътен знак, маркиращ отклонение. Според картата, която носеше, то водеше навътре в щатския парк и след няколко мили лъкатушещ път би трябвало да го изведе на открит терен, където строяха нов жилищен обект.
Да. Това бе мястото. Спря и качи колата на тесния банкет. Излезе заедно с куфарчето в ръка, същото, което бе разменил в Цюрих. Много лесно намери тайника. Беше хралупа в дърво само на няколко метра от знака. Бързо се вмъкна сред околните дървета, за да напъха куфарчето, огледа грижливо околността, върна се на пътя, за да провери какво се вижда от него. Сетне, без да бърза, се запъти към колата си.
Спря се при нея и извади мобилния телефон, набра местен телефонен номер. Даде му три пъти свободен сигнал, след което някой вдигна слушалката.
— Да? — рече гласът отсреща видимо раздразнено, бяха го разбудили толкова рано преди зазоряване.
— Извинете, моля, търся дом Милър, номер 555–8705? — учтиво запита Нимеровски.
— Няма такъв тук — още по-ядосано отсече гласът отсреща. — Грешите номера.
— Ужасно много съжалявам — каза Нимеровски. — Моля, приемете моите извинения.