Сега бе ред на Малкович да свие рамене.
— Че какъв избор има? Тайните на оръжието ХИДРА са мои, а не негови. Освен това му обещах, че в момента решаваме проблемите на сигурността веднъж и завинаги. Веднъж изнесем ли от Италия екипировката и вашите учени безопасно, какви доказателства може да извади Вашингтон? Просто няма да има време за това, още повече че агентите му в Москва са мъртви. Така или иначе, веднъж започне ли пукотевицата, прекалено късно ще бъде за американците да правят каквото и да е.
В същия миг внезапно забипка мобилният телефон на милиардера.
— Малкович слуша. Да, кажете? — рече той и погледна Брант. — Титов докладва от Москва.
Брант кимна. Малкович бе оставил главния си изпълнителен директор да се оправя с евентуалните проблеми и да ръководи всички необходими операции в Москва.
Мина малко време. Милиардерът внимателно изслушваше доклада на своя мениджър. Изражението му се промени, вледени и застина в неподвижна, безизразна маска.
— Много добре — рече той. — Дръжте ме в течение.
Щракна капачката на апаратчето и отново извърна лице към Брант.
— Изглежда, че московската милиция е намерила два трупа край онзи стар разрушен манастир, който използвате за мръсната работа.
— Уви — ухили се гадно бившият офицер от Щази. — Бог да ги прости бедните подполковник Смит и госпожица Девайн.
— Запази глупостите за себе си — ядно откликна Малкович. — Смит и Девайн са си живи. Труповете са на твоите хора.
Брант зяпна и изгледа работодателя си наистина шокиран. Смит и Девайн да избягат? Че как може да стане това? Не, просто не е вярно. Сетне тръпки суеверен страх полазиха по гърба му. Какви са тези американци, всемогъщи ли са?
Глава четирийсет и шеста
Недалеч от Орвието
С мощно свистящи ротори черният хеликоптер се носеше ниско над стръмния горист терен, сетне навлезе в широката долина отвъд хълмовете. Върховете на огромните стари дървета се точеха като на кинолента отдолу, на метри под машината. Окъпана в бледата лунна светлина, тясната река Паля отдолу се виеше в южна посока, почти успоредно на широката автогара и жп линията. В пейзажа се редяха лозя, горички маслинови дървета с оголели, щръкнали клони, редици красиви, стройни кипариси. Черни квадратни сенки маркираха земеделски постройки и стари каменни домове във фермите. Встрани се мяркаха сякаш увиснали в небето светлини — това бяха кулите и кубетата на Орвието, разположен високо на вулканичното плато. Още светлини блещукаха в плитка котловина вдясно от града — там се намираше ЕЦПН.
— Целта се вижда — обади се единият от пилотите. — Две минути до подходяща за инфилтриране точка.
Голямата птица постепенно намаляваше скоростта и захождаше към определената за кацане зона. От време на време носът на хеликоптера се стрелкаше нагоре, когато пилотите рязко набираха височина, за да избягнат сблъсък с по-високите дървета, телефонните и електропроводните линии, които кръстосваха речната долина.
Джон Смит здраво стискаше висящата от тавана кожена дръжка. Стомахът му бе неспокоен, бунтуваше се.
— Шеметен полет, нали, подполковник? — закачи го един от екипажа, седнал отпред, и зъбите му светнаха в мигновена, хвърлена през рамо дружеска усмивка. — Друса повече от най-шибаното увеселително влакче, а?
Смит се насили също да се усмихне.
— Аз повече обичам количките за блъскане по лунапарковете — пошегува се той.
— Е, това вече със сигурност говори, че сте роден за армейски пехотинец, сър — засмя се същият човек и изнесе глава навън през люка, за да вижда по-добре летателния път. — С извинение, разбира се.
— Изглежда, наистина е така, сержант — засмя се този път от сърце Джон и шеговито увеси глава.
Седналата срещу него Фиона Девайн се усмихна съзаклятнически. Облегнал глава на високата седалка до нея, затворил очи, Олег Киров изглеждаше дълбоко заспал.
Машината намали скорост още повече, зави леко на запад, прекоси котловината северно от комплекса на ЕЦПН, но на достатъчно разстояние, че да не се набива на очи. Пилотът снижи още малко и пое курс над гориста ивица по диагонал на склона. Зад големия хеликоптер върхари и клони се разклащаха силно, разтваряйки се под мощната роторна вълна, сякаш могъщ великан крачи сред дърветата.
— Зоната за кацане пред нас — докладва щурманът. — Разстояние триста метра, скорост — шейсет километра в час.