Смит свали колана и се поизправи в седалката. С десния крак избута напред напъханата под нея мешка, за да е сигурен, че му е подръка, и се наведе над нея. Там бяха облеклото, оръжията и друго оборудване, предоставени от намиращите се в Авиано складове на командване специални операции. Когато вдигна очи, Фиона и Киров вече се подготвяха за кацането. Пробудилият се среброкос руснак приветливо му махна с ръка.
Ръководен от командите на наблюдателите си, пилотът поведе машината още малко напред, после бавно я приземи точно в средата на определената за кацане зона — широка поляна в гората. Отляво започваше масив, тъмна маса на фона на бледото, огряно от луната небе — земя и дървета, издигащи се постепенно нагоре и водещи в посоката на ЕЦПН. Колелата леко докоснаха тревистата земя, а в следващия миг двигателите намалиха обороти и бързо започнаха да заглъхват — от остър, оглушителен рев преминаха в силно свистене, а сетне изведнъж настъпи пълна тишина. Роторите направиха още няколко оборота и въртенето на перките им спря.
Екипажът имаше заповеди да изчака на място, докато Смит евентуално извика машината да го прибере заедно с другарите му. Обаче на шестимата офицери и сержанти от ВВС на борда на големия MH-53J бе изрично наредено да останат в него и да не участват в нищо друго. Веднъж стъпил на земята тук, импровизираният екип на Първи секретен отдел ставаше изцяло независим, но трябваше да действа сам и анонимно. Смит и другите двама отлично знаеха, че дори и влизането им в ЕЦПН да завърши катастрофално за тях, правителството на САЩ щеше да отрича, че има нещо общо с мисията им.
Сега Джон се раздвижи на седалката с огромно облекчение. Не че го беше толкова страх от рисковото летене на косъм от земята, но просто далеч повече предпочиташе сам да командва съдбата си. Наведе се и измъкна тежката торба, постави я пред краката си и погледна другите. Същото направиха Фиона и Киров. Сетне нарамили торбите, тримата слязоха по страничната опорна скоба и тръгнаха на изток. Прекосиха бързо поляната и потънаха в дълбоките сенки между дърветата.
Пътя водеше Джон, налагайки по-енергично темпо, поне докато се отдалечат на нужното разстояние от хеликоптера. Вървяха по склона нагоре сравнително бързо и скоро стигнаха друга поляна, този път доста по-малка. Намираше се почти под билото на масива, а в центъра й лежеше неголяма купчина грубо издялани камъни, почти целите покрити с мъх и зеленина. Не са ли те останките на древен олтар? — запита се Джон. Тази земя е стара, престара, тук са били водени множество отколешни битки с участието на умбрийци, етруски, римляни, готи, ломбардци и какви ли още не. Районът е осеян с останките на техни постройки и гробници, понякога ги откриват в съседство с нови градове и големи центрове, друг път — скрити вдън горите, потънали в растителност. Под лъчите на бледата луна сега това място излъчваше странна, неземна светлина.
— Ето тук — прошепна Смит на другите. — Тук ще се преоблечем, преди да тръгнем към центъра.
Тримата свалиха торбите, разкопчаха циповете и започнаха да вадят съдържанието им. Треперейки на студения нощен въздух, сваляха старите дрехи и обувки, за да облекат черни пуловери и джинси. С камуфлажен грим почерниха лицата и челата си, сложиха си удобни гъвкави обувки и кожени ръкавици за по-добра защита на краката и ръцете. Имаха и очила за нощно виждане, щяха да им бъдат нужни, след като луната залезе. В торбите се намираше и свръхмодерна професионална цифрова фототехника, леки тактически радиостанции, оборудване за лазерно наблюдение, резачки за метал и други инструменти.
— Няма бронежилетки, а? — запита Киров, изваждайки типичната командо жилетка — елек с множество джобове и отделения за нужното в близък бой.
Прокара ръцете през дупките, раздвижи широките си рамене, проверявайки размера. Остана доволен, нахлузи я и закопча ципа.
Смит поклати глава в знак на отрицание.
— Няма. Бронята е прекалено тежка и обемиста за онова, което ще трябва да направим. Пречи и затруднява движението. Защото ако изобщо е възможно, ще проникнем в центъра, за да разберем какво, по дяволите, става там. И, разбира се, да се измъкнем, без да ни забележат. Но ако трябва да се бяга, сам разбираш какво би станало.
— Разбирам — криво отвърна Киров. — Ами ако започнат да стрелят по нас? Тогава какво?
— Ще им бягаш на куршумите — посъветва го Джон с бърза усмивка и подаде на руснака деветмилиметров макаров с три резервни пълнителя.
За себе си взе пистолет зигзауер също с резервни пачки. И двамата преметнаха през рамо автомати „Хеклер и Кох“ MP5, а по джобовете на жилетката набутаха резервни трийсетпатронни пълнители. Фиона Девайн си избра лек глок с кобур и колан, който сръчно закопча върху пуловера.