— Я по-внимателно погледнете собствените си снимки, госпожице Ръсел — обади се Киров. — Да виждате камиони или пикапи пред лабораторията?
— Не, вярно че няма — съгласи се тя неохотно.
— Обаче виждате дълга ивица бетониран участък, нали?
Джон се ядоса сам на себе си. Защо не се бе досетил предварително? Ами да, това бе писта, макар и не много голяма.
— По дяволите! — възкликна той на глас. — Малкович и Ренке ще натоварят нужното на самолет и ще излетят с него.
— Аха — кимна Киров и тъжно наведе широките си рамене. — По-вероятно с хеликоптер, който ще ги отведе до самолет в Рим или Флоренция или на някое от няколкото съседни летища. Родната за Малкович Сърбия не е много далеч от Италия, горе-долу час летателно време над Адриатическо море. На удобни места в това отношение са и Либия, и Сирия. Още и няколко подобни нечистоплътни режима, които най-охотно ще се съгласят да дадат убежище на богаташ от ранга на Малкович.
Намръщен, Смит се опитваше да обобщи ситуацията.
— Което означава, че мотаем ли се за по-дълго тук, Ренке отново ще изчезне. И то заедно с всичко необходимо за нов старт на ръководения от Малкович бизнес с генетични оръжия…
— Почакай малко — прекъсна го Ранди, като с върховно усилие се сдържаше да не избухне. — Вътре не можем да влезем, да бомбардираме също не може. И да ги изчакваме да излязат също не става. Ако обичаш да ми кажеш тогава какви други опции са ни останали?
Смит скръцна със зъби, не по-малко вбесен от собствената си безпомощност.
— Виж, наистина не зная… — тъжно поклати глава той. — Обаче сме повече от длъжни да намерим начин да спрем тези хора. И играта им най-вече… например този път да ги принудим те да реагират на наш ход…
Неспособен повече да стои на едно място, Смит скочи и започна да се разхожда в малката долчинка като затворен в клетка див звяр. Няма начин да не измислят нещо! Все ще има някакъв резервен вариант, някакъв нов аспект… Трябваше някак си да изиграят Малкович и марионетките му, да ги прилъжат да се покажат извън тази укрепена като крепост лаборатория, преди да е станало съвсем късно.
Изведнъж Джон спря на място и застина неподвижен. В съзнанието му блесна една идея — отначало доста смътно, но после бързо се оформи и малко по малко започна да придобива и плът. Може би Ранди вече им бе дала началния идеен тласък? В очите му заиграха пламъчета на ведър оптимизъм. Извърна се с нова енергия към Киров и отсече:
— Дай си телефона, Олег! Давай, давай го бързо!
Руснакът кимна с готовност и му подхвърли последния от обезопасените телефони на Първи отдел.
— Само че го използвай разумно, защото друг няма — предупреди той.
Смит се ухили дръзко.
— Точно сега нямам никакво намерение да постъпвам разумно — рече той и се отдалечи от групата, набирайки кода на Клайн.
Шефът му внимателно слушаше обобщената информация за ситуацията, в която се намираше екипът.
— Много неприятна дилема, подполковник — рече той тихо, когато Смит завърши доклада. — Имаш ли план?
— Имам — отвърна Джон. — Само че за да успее, Вашингтон трябва да помогне и да завърти някои по-сложни механизми. А това да стане възможно най-бързо.
— Кажи какво точно искаш от мен? — запита Клайн.
Смит изложи молбата си.
Отсреща настъпи продължителна тишина. Накрая Клайн заговори, а в гласа му звучеше тревога:
— Прекалено много искаш, Джон — принуждаваш ме да играя на ръба на позволеното и фаталния риск.
— Да, зная.
Клайн въздъхна.
— И президентът, и аз може би ще успеем да запазим в тайна съществуването на Първи секретен отдел… що се касае до тези, с които ще трябва да действаме във Вашингтон, но съм загрижен за офицера от ЦРУ Ръсел. Тя има огромен професионален опит и досега е разбрала много повече за дейността и достъпа ни до разни неща, отколкото е разумно. А онова, което ти предлагаш, ще й даде възможност да научи още много неща и в крайна сметка да разбере за нашата организация.
— Тя и без това отдавна подозира, че такава има, Фред.
— Виж, подполковник, голяма е разликата между подозиране и сигурност — рече Клайн кисело. — И при всички случаи предпочитам тя да си остане с подозренията.
Смит сви рамене.
— Е, всъщност какъв избор ни остава тогава?
— Никакъв — призна след кратка пауза шефът на Първи отдел. — Е, добре, Джон. Изчакайте така, не правете нищо. Ще ти се обадя веднага, когато сме готови да направим каквото искаш оттук.