— Трябва незабавно да се евакуираме — заговори Брант, като внимателно подбираше думите. — Базата данни ДНК на Ренке са подръка, както и работната му научна документация. Вземаме тях, професора и веднага изчезваме.
Малкович го изгледа объркано и по инерция възрази:
— Обаче апаратурата, специализираното обор…
— Ще се доставят нови — отсече Брант.
— Ами асистентите му? Лабораторният ек-к-кип…? — заекна финансистът. — Хеликоптерите сигурно ще закъснеят, а ние не разполагаме с достатъчно място в колите…
— Не разполагаме — съгласи се Брант хладно и хвърли бърз поглед към работещите наоколо учени и техници, които бързаха да опаковат най-ценното от техниката.
Значи тази апаратура няма да може да бъде отнесена, рече си той и сви масивните си рамене.
— Ще трябва да оставим повечето неща тук — рече на глас. — Италианската охрана също.
— Какво? — пребледня Малкович. — Да не си луд! Когато американските морски пехотинци нахлуят тук, тези хора ще се разбъбрят и ще си кажат всичко.
— Ами! — отсече Брант, извади валтера от раменния кобур, изтегли пачката и внимателно провери стоят ли в нея петнайсетте патрона, сетне я вкара обратно. — Няма. И думичка няма да кажат.
Под бляскавите флуоресцентни светлини на лабораторията лицето на финансиста изглеждаше сиво. Отпусна се тежко на едно кресло и вторачи празен поглед в чистите като в аптека фаянсови плочки на пода.
Брант се извърна, махна с ръка на един от своята охрана.
— Да, хер Брант? — приближи се мъжът с леко отегчена физиономия. — Какво има?
— Нареди на обслужващия персонал да се събере във фоайето, Сеп. Всички до един, без изключение — заповяда бившият офицер от Щази и заговори по-тихо: — Сетне обясни на Карл и другите наши, че се отваря наложителна работа — ще трябва да се ликвидират тукашните. А Фьодор междувременно да донесе експлозивите от багажниците. И от тях ще имаме нужда.
Очите на слушащия светнаха, отегченото му изражение изчезна.
— Чудесно, за мен ще бъде удоволствие.
— Зная, зная — хладно кимна Брант. — Нали затова съм ви подбирал.
И останал на същото място, загледа след него как с дулото на автомата подкарва учените и техниците към обширното фоайе.
В същото време се приближи Ренке. Само леко опънатите устни издаваха крайното раздразнение от факта, че откарват асистентите му, а работата остава несвършена.
— Каква игра играеш сега, Ерих? — запита той тихо.
— Прочетете това, хер професор — отвърна Брант кратко и махна с ръка към Малкович — писмото все още стоеше на екрана на компютъра в скута му.
Ученият пристъпи и очите му светкавично обходиха предупреждението за предстоящото нападение. Тънките му вежди се извиха високо нагоре в изненада и раздразнение.
— Неприятно — бе единственият му коментар на глас, сетне извърна глава през рамо и запита Брант. — Тръгваме ли?
— Точно така.
— Кога?
— След броени минути. Моля, от кабинета си вземете всичко, което смятате за важно, и се постарайте да стане бързо. Отведете и него — отвърна сивоокият и мрачно кимна към апатично увесилия глава на креслото Малкович. — И го наглеждайте, хер професор. Ресурсите и връзките му все още могат да ни послужат.
Брант се обърна и енергично закрачи през лабораторията към изхода със заредения си пистолет в ръка.
Ренке остана загледан след него за няколко секунди, сетне извърна глава към отчаяния милиардер.
— Хайде, господин Малкович, стегнете се. И тръгвайте с мен — ето, оттук.
По-високият мъж се изправи като насън, полузашеметен, разтърси глава, взе лаптопа и куфарчето и последва професора, който го поведе в обратната на изхода посока, сетне по дълъг и прав централен коридор.
Влязоха в помещение без прозорци. Това бе кабинетът спалня на Ренке. Ученият прекоси помещението с широки крачки и спря пред шкафовете с книги, зад които бе скрит стенният му сейф фризер с вариантите ХИДРА. Набра кода на комбинираната ключалка и притисна палец към вградения във вратичката скенер за пръстови отпечатъци. Тя се отвори веднага, а вътрешността тутакси забълва кълбета изстуден въздух.
Някъде в сградата затрака автоматичен огън, приглушен донякъде от дебелите стени. Чуха се жаловити викове и писъци. Скоро стрелбата спря, последваха още няколко стенания на сетна агония и настъпи внезапна, сякаш неземна тишина. Изведнъж я прекъсна гръмкият рев на неистово изплашен мъж. Изтрещяха три сухи пистолетни изстрела и този път тишината остана абсолютна, непрекъсната.