Разярен куршум писна над главата на Смит, проби покритата с плат облегалка, звънна в лабиринта от пружини и ребра, оттам рикошира в автомобилната рамка и се върна сред рояк искри, отнасяйки парченца разкъсан плат и нагорещени парченца тел. Боже мой, късмет! Джон намери дръжката, отвори вратата с тласък и се претърколи на земята отвън.
Светкавично застана на коляно, успял да се прикрие зад задната дясна гума на таксито. Оттам рискува да се извърне назад. Теренът бе равен в продължение на няколко метра, сетне рязко се снижаваше в падина сред дърветата. Повечето от тях бяха доста стари дъбове и брези — високи, голите им клони протегнати като в ням вопъл нагоре към мрачното, запушено небе. Храсти нямаше, тук-там растяха съвсем млади фиданки и позавехнали бурени.
Добро прикритие няма — това бе първата му мисъл. Единствено самите дървесни стволове. Не са достатъчни, рече си хладнокръвно. Сред тях едва ли ще е трудна мишена за преследвачите. Значи иска ли да се измъкне, нужен му е бърз старт и малко преднина.
Още изстрели отекнаха, шкодата се разтресе от поредица бързи, последователни попадения. Чу се звън на строшени стъкла, писък на рикошети от блока на двигателя и шасито, мек звук на строшени клонки.
Пое дъх дълбоко. Едно. Две. Три…
Хванал пистолета с две ръце, Смит се изправи и направи крачка назад, в същия миг над тавана на шкодата присвитите му за по-добра видимост очи потърсиха неприятеля, шарейки вляво и вдясно. Светкавично заковаха мишените — двамата опитващи се да го ликвидират мними полицаи. По-възрастният бе съвсем близо, само на няколко метра разстояние, методично прострелваше кабината на таксито отзад напред и обратно.
Дулото отскочи към него, не беше трудно да го закове на мушката на чешкия пистолет. Натисна спусъка, стреля в гърдите му. Оръжието изтрещя веднъж, отскочи нагоре, затворът се върна назад, изхвърли гилзата, вкара следващия патрон. Джон коригира мерника, стреля повторно.
Кръв плисна във въздуха, улученият два пъти мъж със слабото лице залитна, но успя да се извърти към американеца, устата му зяпнала в нямо удивление. Сетне коленете му бавно се подгънаха и той рухна напред по очи. Черният асфалт се обагри в тъмночервено, изтичащата кръв постепенно се насъбра в локвичка.
По-младият му колега, доста по-едър, тежък мъж с мрачно лице, незабавно залегна и отвърна на огъня, без да се прицелва. Очевидно стреляше напосоки и по интуиция, принуждавайки американеца да потърси прикритие.
Куршум от неговия макаров изсвири във въздуха недалеч от ухото на Смит. Втори звънна в багажника на шкодата, доста встрани, разлетяха се искри и парченца стара боя, третият бе по-точен — почти закачи ръкава на шушляковото яке.
Джон не им обърна внимание и противно на очакванията, излезе иззад прикритието, за да има свободна линия на огъня. Оттам стреля два пъти последователно в проснатата на пътя фигура. Първият куршум пропусна, отцепи само парченца асфалт и ситни камъчета от настилката. Вторият обаче отнесе върха на черепа на „полицая“.
Над пътя легна тежка, странна тишина.
Смит пое въздух бавно, не вярваше, че е жив. Чуваше туптенето на собственото си сърце — биеше лудешки. Пое въздух дълбоко няколко пъти, опита се да нормализира дишането и да успокои пулса. А сега какво?
Тогава чу шум на отварящи се автомобилни врати. Веднага разбра: онези имат подкрепление в мерцедеса. В следващия миг ги видя — излизаха двама. Пристъпи обратно зад надупчената като решето „Шкода“, оглеждайки обстановката в движение. Бяха в дебели кафяви връхни палта, кожени шапки и ръкавици, вече заемаха позиция зад голямата луксозна кола. Само че тези двамата имаха доста по-тежко оръжие — компактни автомати „Хеклер и Кох“ MP5K.
Джон преглътна, направи гримаса. Единият бе с превръзки и лепенки по лицето, най-вече на носа. Без съмнение същият, когото бе ударил предния ден на Карловия мост. Още двама противници, отлично въоръжени, а той нямаше дори и предимството на изненадата.
Погледна пистолета в ръката си. Нищо работа — четири патрона. Само още четири изстрела. Поклати глава. Не бяха достатъчно. Не и срещу две мощни автоматични оръжия, които можеха буквално да нацепят таксито, зад което се прикриваше. Нулев шанс.
Нулев, ако продължаваш да стоиш тук — рече тъничък вътрешен глас. Да, време беше да се изпарява.
Приклекна зад разбитата „Шкода“, запълзя като гущер назад, светкавично прекоси равния терен и се шмугна в падината, поемайки надолу по стръмния горист склон към сенчестата долина на Буйната Шарка.