Глава седма
Георг Лис внимателно надигна глава над покрива на мерцедеса, насочил дулото на автомата в предполагаемата посока. Пръстът му се затегна на спусъка.
Никакво движение нямаше по тесния път — било отпред, било встрани или зад нашареното с дупки до неузнаваемост такси. Лицето му се разкриви още повече и потъмня, гневът го задави. Ето там лежаха, вероятно мъртви, двама от най-добрите му оперативни агенти. Ликвидирани от онзи проклет американец. Гневът отстъпи място на жестоко разочарование. Въздъхна и присви устни. Първо онзи провал на Карловия мост, сега и тук. Истинско нещастие, какво друго. Беше планирал съвършена засада, детска игра. Колко му е да убиеш един-двама невъоръжени, все едно-две овчици да заколиш? Вместо това екипът му бе наполовина разгромен. Откъде, да му се не види, бе намерил оръжие онзи дяволски тип Смит?
Отново се взря в разрушената кола отсреща. Притаи дъх и зачака. Нещо трябваше да стане — някой да мръдне, да се обади, да даде някакъв знак, признак на живот. Иначе по какво да стрелят?
Внезапно долови далечен шум на пукащи сухи клонки, изсъхнали листа. По дяволите! Това бе отвъд пътя, в гората някъде. Американецът им бе избягал. Сигурно се спуска по склона към самата долина. Какво ли ще стане този път, ако отново се измъкне? Най-вече как ще реагират онези в Москва, какво ще кажат? Изруга яростно и в съзнанието му се появи друга картина. Важното е не какво ще кажат, а как ще го санкционират…
— Драгомир! — кресна той на шофьора. — Викай Ойген от пътя долу, веднага да дойде тук!
Кимна към пътя и мъртвите в чешките полицейски униформи.
— Тези двамата ги прехвърляй в багажника. Вземи и всичко, което носеше американецът. После с Ойген тръгвайте към летището. Ако Смит ви се мерне там и има възможност — ликвидирайте го. Веднага след това отивате в скривалището. Там ще ви търся по-късно.
— А другите коли? — попита румънецът.
— Оставяш ги тук — процеди Лис през стиснати зъби. — Те са чисти. Нищо по тях не може да ги свърже с нас.
— Разбрано — послушно отвърна румънецът, сетне се поколеба. — А ти какво ще правиш?
Мъжът с кодово прозвище Прага едно го изгледа ядно.
— Аз ли? — попита и сведе очи към компактния автомат в ръцете си. — Аз отивам на лов. Имам недовършена работа с неудобния доктор Смит.
Джон Смит слизаше по стръмния горист склон. Подхлъзваше се. Свличаше се там, където почвата бе мека, а скалната повърхност — влажна. Вече се бе уморил достатъчно, затова позволяваше и на гравитацията да му помага, но от време на време трябваше да се напряга да внимава и избягва ниски клони и самите стволове на внезапно изпречилите му се дървета. Съзнаваше, че слизането му е много бързо, всъщност прекалено стремително и опасно, но пък другата опасност, която го дебнеше в гръб, му даваше известна сила.
Но ето — в един миг кракът му го подведе и се подхлъзна — беше стъпил на купчина мъртви листа. Падна тежко и продължи да се плъзга надолу като на шейна, само че абсолютно загубил контрол. Ругаеше тихо и се хлъзгаше или търкаляше, отчаяно размахвайки ръце, забивайки пръсти в почвата с надежда да забави падането. За беля се удари с рамо в дънера на стар отрязан дъб. Болката парна силно и полази по цялата лява страна на тялото му. При това от удара остана без дъх и това леко го зашемети.
Добрата новина бе, че свличането спря. Няколко секунди, които му се сториха безкрайни, лежа на същото място, където бе паднал, напълно обезсилен, опитващ се да събере мислите си и да се осъзнае. Ставай! — командваше вътрешният глас. — Ставай, ако ти се живее, ставай.
Все още ненапълно дошъл на себе си, Смит бавно и с немалко усилие се изправи до седнало положение. Примигна от болката — освен удара беше си пренатоварил мускулите, те молеха, всъщност направо крещяха за почивка, изпращаха към мозъка парещи сигнали на същинска агония. Пренебрегвайки всичко с ново усилие на волята, той успя да се изправи на крака. Изпъна пръсти, сви ги, раздвижи ръцете и раменете и в същия миг спря.
Пистолетът! Къде е?
Извърна се назад, впери очи нагоре по склона, откъдето се бе свлякъл. Сърцето му отново заби лудешки, но започна мъчително изкачване по обратния път, взирайки се отблизо в оставените следи — в разровената земя, разместените листа и съчки.
Ето го. Зърна метала в подножието на дърво — гигантска бреза, по която все още имаше листа — червени, оранжеви, кафяви. Наведе се и го взе, огледа го и трескаво избърса с пръсти полепналите около ударника и по дулото парченца пръст.