Затаи дъх, опита да прецени най-добрата си възможност. Не беше голяма — почти нулева по стената надолу като алпинист, но пък оставането му тук на откритото бе стопроцентова смърт. Въздъхна, постави предпазителя на пистолета и го пъхна в колана на панталона. Отново надникна надолу, в самата бездна и задиша дълбоко, подготвяйки се психически да започне спускането. Сега евентуалните възможности — храсти, жилави дръвчета и тук-там издатини в скалата — му се виждаха още по-далечни и нереални. При това бяха сякаш на километри разстояние от него. Устата му пресъхна. Давай, Джон, рече си гневно. Нямаш много време, друг шанс — също.
И тогава се оказа, че изобщо няма време.
Изтрещя нов откос, куршумите зачаткаха отгоре и встрани, разровиха земята в смъртоносен оловен дъжд. Ехото отсреща върна тъжен писък.
Близо петдесет метра над Смит, Георг Лис чу вик, при това съвсем ясно видя, че американецът се завъртя и изчезна от скалистия ръб. Оголи зъби в злобна, мразовита усмивка. До тук сте, доктор Смит — рече си доволно.
Бавно, много бавно мъжът с тясно лице и черни очи отпусна димящия MP5K с дулото надолу и се изправи иззад ниската скала, която бе използвал за временно прикритие. Извади полупразния пълнител, сложи нов, зареди. Спусна се предпазливо надолу, преди това отново провери пълнителя и предпазителя. Въртеше цевта бавно наляво и надясно, сякаш обработва земята отпред с въображаема пръскачка. А пръстът му не слизаше от спусъка.
Цареше пълна тишина и изведнъж някъде се чу писъкът на сирени. Той бавно нарастваше. Лис се намръщи. Налагаше се да изчезва бързо, преди да са пристигнали чешките ченгета. Нямаше начин да не започнат да претърсват гората. Американецът трябва да е мъртъв. Никой не може да оцелее при падане от такава височина. И все пак по-добре е да се увери със сигурност, че това е така. Ако не друго, то Москва едно ще поиска потвърждение за отстраняването му.
Все така ухилен в жестоко удовлетворение, мъжът с кодовото име Прага едно продължи бавното си спускане към ръба на бездната. Стигна до нея и внимателно се надвеси, за да погледне надолу по назъбената скална стена в очакване да зърне безжизненото тяло на Джон Смит.
Самият Смит се бе задържал на тясна издатина няколко метра под самия ръб на пропастта, опрял гръб на жилавото стъбло на неголямо дърво. То го бе спасило в неудържимото политане надолу. Сега залагаше на единствения, макар и нищожен шанс — стиснал насочения нагоре пистолет с две ръце в типичната поза за стрелба по мишена. Чакаше, чакаше може би невъзможното.
Тогава зърна главата на черноокия, показаха се и раменете му, изпъкна лицето — надничаше надолу. От това разстояние ясно забеляза и избилата през превръзките на счупения нос засъхнала кръв.
Кажи довиждане — рече си Смит и натисна спусъка — един, два пъти, бързо връщайки оръжието в същата линия на огън след отката.
Първият 7,62-милиметров куршум проникна във врата на превързания, разби прешлена на гръбначния стълб и излезе през тила. Вторият проби дупка точно между очите му.
Вече мъртъв, тесноликият падна на колене, превъртя се тромаво и политна в бездната с главата надолу. Безжизненото тяло се удари в издатина, отскочи напред, но продължи стремителния си ход надолу, като се въртеше и премяташе. Отново настъпи тишина.
Смит остана на място няколко секунди, загледан в покритото с облаци небе. Болеше го цялото тяло, и костите, и мускулите, но пък беше жив. Когато последният откос разрови земята около него, бе заложил най-отчаяно на шанса, пък каквото ще да става. Превъртя се и се спусна толкова внимателно, колкото случаят позволяваше. Вече беше набелязал дръвчето като начало на евентуално слизане надолу. Е, чудо ли бе станало или не, но излезе, че безумно хазартният риск си бе струвал. Вероятно бе изразходвал късмета, който му се полагаше за цял един човешки живот.
Отново сложи предпазителя, този път прибра пистолета в джоба на якето. Ръцете му трепереха силно, препускащият в кръвта му адреналин бавно отшумяваше.