На килима отдясно по очи лежеше едър мъж в халат и чехли, ръцете му закопчани на гърба с пластмасови белезници. Двама от щурмовия екип стояха с насочени към него автомати.
Тя кимна, мъжете го обърнаха по гръб.
Жената се взря в лицето му внимателно, сравнявайки чертите, гърбавия нос и брадата отдолу с множеството автентични снимки, които дълго бе проучвала. Отдолу я гледаха гневни, леко зачервени очи. Отново кимна със задоволство. Бяха заловили когото трябваше: генерал-майор Хюсеин Азис ал Дури, едновремешен началник на осмо управление в Мухабарата. Това бе отделът, пряко отговарящ за разработката, опитите и производството на иракско биологично оръжие.
— Добър вечер, господин генерал — рече тя учтиво, лека усмивка заигра на устните й.
Той я изгледа яростно.
— Ти пък коя си, дявол те взел?
Жената отхвърли качулката на подобната на роба дреха, показа се късо подстригана руса коса, светло лице с правилен нос и волева брадичка.
— Някой, който те търси отдавна, доста отдавна — рече спокойно офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел.
Дрезден, Германия
Небето бе мрачно, надвиснало ниско над града, валяха едри парцали мокър сняг. Въртяха се тромаво и сякаш мързеливо в неподвижния студен въздух и меко застилаха площада около пищно осветената „Семперопер“ — дрезденската опера. Тънко белоснежно покривало смекчаваше острите очертания на извисяващата се високо над площада конна статуя на саксонския крал Йохан. Големи плакати и електронни табла из града съобщаваха за тазвечерната премиера на новата ултраавангардна постановка на „Вълшебният стрелец“ — първата истинска германска опера, дело на Карл Мария фон Вебер.
Джон Смит стоеше в сенките недалеч от статуята на отдавна покойния саксонски монарх и внимателно наблюдаваше тълпящите се на площада дрезденски почитатели на голямата култура. Нетърпеливо изтръскваше непокорните мокри снежинки от черната си коса, потропваше с крака и трепереше. Беше му студено, тънкото яке и черното поло не бяха достатъчни да го стоплят при тукашните температури.
Пристигна в града преди около час. В Прага беше успял да измоли от хамбургски тираджия да го вземе на автостоп. Прекосиха чешко-немската граница, така се добра чак до дрезденските покрайнини. Това удоволствие му струваше двеста евро в кеш, а новите, приятно шумящи банкноти бяха притъпили любопитството на шофьора относно странното желание на американски бизнесмен да пътува по този необичаен начин и по толкова дълъг маршрут. Прибирайки парите, германецът бе разрешил на Смит да се настани в леглото му високо отзад в кабината, удобно скрит от всякакви официални очи и интереси.
За късмет на Джон, прекосиха без проблеми границата. Сега, след като Чешката република бе вече част от Европейския съюз, много малко пропускателни пунктове работеха активно.
По-нататъшното му движение в Германия и качването на самолет за САЩ или някъде другаде обаче би било вече проблематично и свързано с доста голям процент чист късмет. Смъртоносната засада по пътя към пражкото международно летище му струваше много — загуба на лаптопа и пътната чанта с най-необходимите неща. Отлично знаеше, че видят ли човек без багаж, хотелиери, летищни власти и служители от сигурността винаги се мръщят и стават свръхподозрителни, където и да е това. Още по-важно бе да си осигури нова самоличност. Рано или късно чешките власти щяха да започнат национално, а много вероятно и международно издирване на американския армейски офицер и лекар, пропуснал полета си за Лондон и изчезнал така мистериозно. Сигурно щяха да го свържат и с надупчените от куршуми трупове край пътя за летището.
В същия миг забеляза ниския брадат мъж в официални вечерни дрехи и яркочервен шал, който вървеше към статуята. Носеше очила с дебели стъкла и силен диоптър, в тях се отразяваха десетките светлини на операта, а под мишница и цветна брошурка — програмата на Моцартовата „Дон Джовани“, която ясно изпъкваше на фона на скъпото черно палто.
Джон излезе от сянката, за да го пресрещне.
— Вие сигурно сте тук за новото представление? — попита той на немски. — Казват, че маестрото бил в блестяща, върхова форма, нали?
Веднага забеляза, че мъжът въздъхна успокоен. Маестро бе паролата за разпознаване, дадена му от Клайн, когато Смит отново се обади с молба за помощ.