— Едва ли — убедено рече Смит. — Има само още едно нещо.
— Казвай.
— Искам да ти изпратя една снимка — ще я сканирам и ще ти изпратя — продължи Джон. — Човекът, който уби Валентин Петренко и на два пъти се опита да ликвидира и мен. Вече е покойник, но си струва да се пусне за сравнение с архивна база данни. Сигурен съм, че някъде ще излезе нещо.
— Вероятно, подполковник — рече сухо Клайн. — Добре. Изпрати я. Ще им кажа да се приготвят.
Недалеч от руско-грузинската граница
Изолираният град Алагир е разположен в северния край на Ардонската долина, дълбоко сред хълмистите подножия на Кавказките планини. Някъде седемдесет километра на юг се намира вечно затрупаният със сняг проход Роки на височина около две хиляди и осемстотин метра, той води към оспорваната грузинска територия на Южна Осетия. Тамошните планини са масивни скални колоси със снежно-ледена покривка, а покаже ли се луната, те заблестяват белезникаво под лъчите й и се извисяват като непрекъсната, солидна стена по целия източен хоризонт.
Бляскави, мощни дъгови светлини огряваха алагирското жп депо, превръщаха нощта в ден. Здраво изпотени въпреки минусовите температури, руски войници от бойна инженерна част пъплеха като големи мравки по дългия товарен влак с три мощни локомотива, чиято композиция се бе извила като змия в депото. Облечени в зимни камуфлажни униформи, военнослужещите работеха на високите вагони, разкопчавайки дебелите платнища, под които бяха замаскирани танкове Т-72, самоходни 122-милиметрови оръдейни установки, гъсенични БМП-2 и колесни бронетранспортьори БТР-90 — всички хванати с метални скоби за вагонните платформи за по-голяма сигурност.
Други подразделения извозваха свалените бронирани машини и ги качваха на високи рампи, откъдето ги товареха на дълга редица огромни камиони с открити товарни каросерии. Това бяха специализирани танкови транспортьори, които щяха да ги пренесат още по-навътре в почти изцяло скалистата долина. Други също специализирани машини със снегорини и резервоари за сол и пясък стояха в началото на конвоя, готови да поведат тежко натоварените камиони по заледените, извиващи се опасно пътища към планините.
Добре затоплен в подплатен с кожи боен шинел, командващият руската Северна кавказка военна област (СКВО) генерал-полковник Василий Севалкин стоеше до щабния си автомобил и наблюдаваше операцията с нескрито задоволство. От време на време поглеждаше часовника и кимаше одобрително. Сега вдигна ръка и махна към един от подчинените си, офицер от инженерите.
Последният — майор по чин — притича, застана мирно и отдаде чест.
— Е? — попита кратко Севалкин.
— Свършваме след по-малко от час, г-н генерал — докладва майорът отчетливо.
— Много добре — изсумтя генералът, доволен, че собствената му прогноза се потвърждава, и мислено преповтори задачата си.
Целият конвой танкове, самоходни оръдия и пехотни бронетранспортьори ще се изнесе от Алагир, преди да е минал поредният американски спътник. А на същия товарен влак ще бъдат качени монтирани от стандартни сглобяеми части превозни средства за отвличане на вниманието. Те ще бъдат на място с отлична видимост край жп възела до Беслан — когато мине американският сателит, да снима колкото си иска. Снимките ще показват само още една рутинна пратка военно оборудване за руските части, които се бият с чеченските бунтовници западно от възела.
Севалкин потри ръце и се усмихна хладно. Не след дълго ще преведе цялата техника, оръжие, муниции и бойците на цели две мотострелкови дивизии, 27-а гвардейска и 56-а и ще ги разположи на тайни позиции на удобно за нападение разстояние от малката република Грузия. Макар и двете дивизии да са снабдени предимно с по-стари, второешелонни танкове и друга подобна техника, тяхното оръжие е далеч по-модерно и превъзхождащо всичко, с което разполагат зле организираните грузински въоръжени сили отвъд границата.
Севалкин кимна небрежно, освобождавайки майора, който хукна обратно да си продължи работата, и се качи в щабната кола.
— Давай към щабквартирата във Владикавказ — нареди на шофьора и се отпусна на меката седалка, замисляйки се за предстоящите действия през следващите няколко дни и седмици.
В Москва бе получил специални секретни заповеди. Придвижването на подчинените му части ставаше в пълна тайна, респективно операцията влизаше в категорията строго поверително, иначе се водеше като „специализирани маневри за бързо развръщане, мобилност и бойна готовност“. Генералът доволно изпуфтя. Леваците да си мислят, че Кремъл е наредил да се проведат най-обикновени полеви учения. Иначе само глупак би могъл да повярва, че такова мащабно прехвърляне на войски и най-тежка техника — близо 40 000 бойци и над хиляда бронирани бойни машини — в изключително трудни за придвижване условия може да бъде просто учение. Със сигурност не и по средата на прочутата със суровостта си кавказка планинска зима с дивите си ветрове, минусовите температури и свирепите снежни бури.