— Сега се носят слухове, че групата „Брант“ отговаря за охраната и сигурността на някои от най-едрите наркобарони и шефовете на престъпните групировки от мафията в Москва. Едни паразити охраняват други — прекрасна комбинация. А връзките на групата с Кремъл пък принуждават милицията да се прави на разсеяна и да извръща очи — нищо не видяла, нищо не чула. Независимо от факта, че по мафиотски поръчки непрекъснато са убивани абсолютно невинни хора.
В гласа й Смит ясно долови гняв и болка.
— Изглежда, сред тях е имало и лични познати? — заинтересува се той.
— Съпругът ми — просто отвърна Фиона. — Сергей беше руснак. Един от новите и оптимистични бизнесмени, от хората, които се надяваха страната им да се превърне в просперираща демокрация. Да, ама не. Работеше непрестанно, изгради си успешен бизнес, тогава пристигнаха мутрите, поискаха му пари за протекция, после и лъвския пай от печалбата. Когато отказа да им го даде, мафиотите го разстреляха като куче на улицата.
Сега замълча, очевидно не й се говореше повече по въпроса.
Смит кимна, отлично разпознаваше деликатната болезнена тема, не би трябвало да я начева отново и насилва тази жена с любопитни въпроси. Или може би по-късно. За да превъзмогне настъпилата неудобна тишина, Джон махна на минаващата келнерка и поръча чаша молдовско шампанско за Фиона и още една бира за себе си. Сетне отново се извърна към нея, но се запъна — не знаеше как да започне.
— Предполагам, че Фред Клайн ви е казал защо съм тук, госпожице Девайн — каза той и в следващия миг примигна от обзелото го неудобство.
По дяволите, колко нескопосно и помпозно прозвуча това!
— Г-н Клайн ме инструктира съвсем подробно — отвърна тя с лекота, видимо предпочела да не забелязва тъпите му гафове. — Освен това и аз самата имах известен допир със загадъчните смъртни случаи. Преди три дни бях насрочила среща с доктор Николай Кирянов. Той бе на път да ми предаде нещо в същата връзка, но най-неочаквано изчезна безследно. Сега допускам, че е възнамерявал да ме информира подробно за тях, както е искал и вашият приятел Петренко в Прага.
— Аз пък разбрах, че на следващата сутрин трупът на същия този Кирянов се е появил в московска морга — обади се Смит.
— И така да е било, лично не съм го видяла — възрази Фиона. — Вече го бяха кремирали, бедния човек.
— Толкова бързо ли се правят тези неща тук? — повдигна вежди Джон.
— Е, в този случай му бяха сложили диагноза „инфаркт“ и побързали да го кремират, защото това е най-удобният начин да се избегне нечия проверка — кимна тя.
— А после?
— После започнах да разпитвам тук и там, да задавам въпроси когато и където имах тази възможност.
— Това е било доста опасно при дадените обстоятелства — коментира Смит.
Красивата уста на Фиона Девайн се изкриви в дяволита усмивчица.
— Тукашните власти въобще не ги обичат тези неща, но помнете все пак, че аз съм западна журналистка и от мен се очаква точно това — постоянно да се ровя, да търся нередности и да задавам неудобни въпроси. Иначе ще се усъмнят в мен самата. При това се досещат, че Кирянов ми е нашепнал поне нещичко относно смъртните случаи. И представете си сега, че аз знам нещо, колкото и дребно да е, но си трая при положение, че иначе то представлява важна новина и сигурно ще направи сензация на Запад. Какво ще си помислят за мен?
— Така е, да. Имахте ли късмет за повече информация? — продължи да пита Джон.
— Нищо не можах да направя — отвърна тя с омерзение. — Висях по коридорите на Централната клинична болница, докато цялата се усмърдях на дезинфектанти и пак нищо. Просто бях изправена пред истинска стена — или ме отбягваха, или казваха, че нищо не са чували за такива случаи, а накрая направо ме изгониха. Естествено, че тамошният персонал ще отказва да говори. Иначе хората ще си навлекат големи неприятности.
— Разбира се — усмихна се криво Джон. — Има ли някакъв начин да се доберем до медицинска документация с историята на заболяването?
— Строго забранена територия — отвърна Девайн веднага. — Във въпросния случай директорът на болницата заяви, че забранява всякакъв достъп до архивите с досиетата било на сегашни, било на бивши пациенти. В случай, че решим да го заобиколим и да се обърнем направо към Министерството на здравеопазването, ще загубим цели седмици и повече и в крайна сметка сигурно пак ще получим отказ.
— Или просто няма да получим отговор.
— Да, това е най-вероятно — кимна тя. — Обаче едно нещо е пределно ясно: тамошните лекари и сестри са с опънати до крайност нерви. Само като ги погледне човек, веднага разбира, че са смъртно изплашени. Повярвайте ми — няма да се съгласят да разговорят по въпроса с никого, още по-малко с чужденец, каквото и да им давате, каквото и да им обещавате.