— Същият — кимна Фиона.
— Но той е американец, нали?
— Натурализиран американец — съгласи се тя. — Всъщност каквато съм и аз самата. Малкович обаче е сърбин по произход, а през последните няколко години инвестира много в различни руски промишлени клонове. Освен това прави огромни по размери финансови дарения в полза на ужасно остарялата местна система на здравеопазването. И всичките тези пари и благотворителна дейност са му издействали добри позиции и близки връзки с новите момчета в Кремъл. Колкото да им се ще на Дударев и неговите подчинени властимащи да върнат старите порядки, те все пак не са кръгли глупаци. Видят ли човек като Малкович с прекалено много пари, при това готов да ги раздава, започват да се въртят наоколо и да го ухажват.
— А вие се надявате да уговорите Малкович сам да зададе няколко неудобни въпроса относно смъртните случаи? — запита Смит.
— Наистина се надявам — отвърна Фиона и в светлите й синьо-зелени очи блеснаха дяволити искрици. — Казват, че е човек с характер, пък и избухлив, свикнал е да му се угажда. Затова аз лично не бих желала да бъда на мястото на онзи руски апаратчик, който ще направи опит да му откаже каквото и да било.
Глава четиринайсета
Недалеч от руско-украинската граница
Четири реквизирани пътнически автобуса, докрай претъпкани с руски войници, мудно лазеха по тесния, осеян с дупки и набразден с дълбоки коловози път — всъщност разширена стара дърварска пътека, която се виеше и водеше дълбоко в мрачните и гъсти гори. Ниско провисналите клони стържеха таваните и стените на затъмнените превозни средства, почукваха силно в прозорците им.
Във водещия автобус капитан Андрей Юденич бе застанал най-отпред, току зад шофьора и здраво стискаше металната рамка на седалката му, за да пази равновесие. От време на време се навеждаше напред и се взираше през напуканото и замърсено предно стъкло, опитвайки се напразно да разбере къде го изпращат заедно с екипажите на танковата му рота. Бе уморен, правеше физиономии, но най-вече бе силно обезпокоен от последните събития.
Двайсет и четири часа бяха изминали от момента, в който ги вдигнаха по тревога от казармите край Москва. Първите заповеди бяха да се натоварят на влакова композиция и да се отправят на юг към Воронеж. Това говореше за начален етап на евентуално прехвърляне към Чечения. Но във Воронеж ги прехвърлиха на друг влак и хайде обратно на запад към Брянск. Там вече ги качиха на набързо взети от цивилния транспорт стари рейсове и ги пратиха някъде към тези гори, и то все по здраво разорани черни пътища.
Внезапно на стотина метра пред тях сякаш от нищото изникна войник в бял маскировъчен костюм, ясно откроен в потрепващите от неравностите светлини на фаровете. Стоеше на малко заснежено възвишение край силно неравния път. Яркочервената отражателна лента на лакътя и светещата палка говореха, че е от комендантска част — специализирани армейски подразделения за полева сигурност и контрол на военния трафик.
Сега облеченият в бяло войник отривисто махна с палката в дясна посока. Изпълнявайки нареждането му, автобусите отбиха вдясно, колкото бе възможно на този непригоден за съвременни автомобили път, и поеха с още по-тежко, задавено ръмжене на двигателите по откриващата се от същата страна още по-тясна просека — изглеждаше съвсем наскоро разширявана, съдейки по прясно отрязаните дънери от двете й страни. Юденич се залови още по-здраво за металната рамка, като се люлееше здраво наляво-надясно, в синхрон със силно поклащащия се от неравния терен автобус.
След няколко минути рейсовете излязоха на поляна и спряха.
Тук имаше още комендантски войници с червени ленти и автомати, които бързо се пръснаха сред рейсовете и завикаха:
— Всички навън! Излизай, излизай, не се мотай! Давай по-живо!
Юденич бе пръв през отворената врата — изскочи енергично и леко върху силно замръзналата, твърда като камък земя. Огледа се и отдаде чест на намиращия се най-близо до него офицер — беше със същия чин като него, капитан. След него бързо заслизаха танкистите и под командите на сержантите и няколкото взводни командири — лейтенанти по чин — бързо се строиха в две редици.
— Вашите заповеди! — отсече капитанът.
Юденич безмълвно измъкна дебелия плик с документите от вътрешния джоб на подплатената шуба и ги подаде. Комендантският офицер ги взе и започна да чете на светлината на полево фенерче, което държеше ординарецът му.
— Виждам, че сте от Четвърта гвардейска танкова дивизия — рече той, върна плика на Юденич и отвори папка, която държеше под мишница. — Точно така. Вашата рота е разпределена в казарма петнайсета, палатки четвърта до осма.