— Казарма ли? — не скри недоумението си Юденич.
— Ето там зад дърветата — изсумтя капитанът и кимна с глава към гората отвъд поляната. — Ще ви заведа, тръгвайте.
Юденич послушно поведе ротата в указаната му посока. След малко зяпна от удивление. Намираха се в периферията на огромен по размер военнополеви лагер, построен направо сред дърветата. Между тях на достатъчна височина бяха опънати метални маскировъчни мрежи с инфрачервена противорадарна защита. Точно пред танкистите имаше портален вход, вляво и вдясно, докъдето стигаше човешкият поглед, се простираха телени мрежи, очевидно обикалящи лагера. По оградата в двете посоки се движеха патрулни разчети тежковъоръжени войници — от вътрешни войски, съдейки по отличителните знаци — с едри, ръмжащи свирепо кучета.
— Какво, по дяволите, става тук? — стреснато запита Юденич.
— Ще ви инструктират, когато му дойде времето — сопна се капитанът, сетне го изгледа и тонът му се смекчи: — Дотогава за всичко се обръщате само към прекия си командир. Ясно ли е?
— Тъй вярно — по инерция отвърна Юденич.
— Добре — рече другият. — И вземете мерки вашите хора да не се отлъчват. Излезе ли някой без разрешение, куршум в тила и плитък гроб в снега. И военен съд дори няма да има. Разстрел. Обжалвания не се полагат. Никаква милост. Разбрано ли е?
— Тъй вярно — отвърна вяло Юденич и силно потрепера въпреки дебелата шуба.
Москва
Ерих Брант слезе от лентата на стръмния ескалатор и стъпи на широката платформа на метростанцията под безбрежния й, ехтящ надалече свод. Намираше се на спирка „Новокузнецкая“, наоколо се тълпяха множество работници и служители с уморени лица, търпеливо чакащи влака, за да се приберат у дома. Дори и в тези късни часове влаковете на подземната железница пристигаха и заминаваха редовно на интервали от две-три минути, а тежките машини пухтяха, изпускайки горещи струи наситен с маслени пари въздух.
Московското метро е може би най-доброто в света, превозвайки почти девет милиона пътници ежедневно — повече от лондонското и нюйоркското, взети заедно. И за разлика от неугледните западни станции, повечето от московските са същински архитектурни произведения на изкуството. Строени навремето с цел да демонстрират непрестанно растящата мощ и развиващата се култура на днес вече несъществуващия Съветски съюз, в тях създателите им са използвали тонове истински мрамор, статуи и скулптурни групи, релефи, мозайка и огромни висящи отгоре полилеи.
За миг Брант спря, за да огледа барелефите по стените. Обхватът на представените теми бе широк — тук имаше най-вече войници и прочути военачалници. Като се почне от знаменития едър руски маршал Кутузов, повел армиите си срещу Наполеон при Аустерлиц и Бородино, и се стигне до героичната съветска морска пехота, показана тук как скача от десантните лодки, за да се включи в жизненоважната битка за Сталинград. А на сводестия таван високо горе от различни мозайки щастливо се усмихваха фабрични и селскостопански работници, очаровани от прекрасната си идилична съдба на строители на новото социалистическо общество и комунистическото бъдеще на родината.
Високият блондин поклати глава и презрително изсумтя. „Новокузнецкая“ бе построена през 1943 г., в апогея на тежката война на Съветите срещу нацистка Германия — епохална, но и жестоко брутална борба. Заложеното в нея изкуство прославяше победата над Хитлер и фашистките му поддръжници. Не беше случайно, че Алексей Иванов бе насрочил среща на неособено любимия си източногермански колега именно тук. И въпреки приказките, че като шпионски кукловод Иванов бил точен и изтънчен човек, Брант имаше друго мнение за него — смяташе, че шефът на 13-о управление притежава странно, тромаво и нелепо чувство за хумор.
След миг очите на германеца приковаха сивокосия руски разузнавателен шеф — беше седнал на мраморна пейка. Незабавно закрачи в същата посока и се настани до него. И двамата бяха почти еднакво високи.
— Хер Брант — кратко поздрави руснакът.
— Нося поръчания от вас специален вариант ХИДРА — отвърна още по-кратко Брант.
— Покажете.
Русокосият отвори куфарчето си и извади малък термос с размерите на бутилка сода. Без да сваля кожените си ръкавици, отви металната тапа. Сред кълбета изпарения извади малък съд със замръзнала изцяло прозрачна течност и го подаде на Иванов.