— С двамата американци ли е? — запита тих глас от колата.
— Да. Оставих един от моите хора там да ги държи под око. Ще докладва в момента, когато си тръгнат. Сигурно ще е скоро, поне така изглеждаше, когато излизах.
— Екипът ти готов ли е?
Мъжът кимна и дълбоко смукна от цигарата, а върхът й припламна в мрака.
— Напълно готов.
Ерих Брант се наведе напред — достатъчно, за да се види на мижавата светлина грубоватото му лице с квадратна челюст.
— Добре — отсече той и леденосивите очи леко пробляснаха. — Тогава да се надяваме, че подполковник Смит и приятелките му са се насладили достатъчно на вечерята. Защото ще им е последната.
Глава седемнайсета
Смит избърза пред дамите, отвори вратата на ресторанта и любезно ги изчака да минат. Фиона Девайн и Елена Веденская излязоха навън, той ги последва. След топлата атмосфера в „Каретний двор“ и вкусните източни специалитети мразовитата нощ ги обгърна в ледените си обятия, безмилостно прониквайки под всеки пласт от облеклото. Джон изскърца със зъби, за да спре тракането им, и поразкърши рамене. Беше благодарен за полученото в Дрезден топло вълнено палто.
Тръгнаха по „Поварская“, след малко поспряха, за да се сбогуват. Покрай тях вървяха пешеходци, заобикаляха ги, понесли торби и чадъри, всеки забързан за някъде — било за покупки, било у дома. Не спираше и потокът от коли, подобните на дълги мечове фарове подскачаха в снежната вихрушка, от време на време нечий клаксон гневно изсвирваше, изскърцваха спирачки, гумите меко се плъзгаха по натрупания сняг.
— Това е за вас, Джонатан, както говорихме — промърмори Веденская и изпод дългото си почти до земята палто измъкна дебел найлонов плик. — Използвайте съдържанието разумно.
Смит го пое мълчаливо и побърза да надникне в него. Видя няколко оръфани медицински списания, някои на английски, други на руски и немски. Прелисти най-горното, беше остарял с няколко месеца брой на „Лансит“. Сред печатните страници имаше няколко други, машинописни и на кирилица — очевидно това бяха бележките на сивокосата рускиня, — извадка на най-важното от онова, което бе записвала на ръка. Джон повдигна очи, срещна нейните и кимна благодарно. Знаеше колко много рискува тя в този миг, предавайки му ги по този начин.
— Много ви благодаря още веднъж. Ще направя всичко необходимо те да попаднат където трябва.
— Хубаво, Джонатан. Надявам се, че с малко късмет ще бъде спасен животът на много хора — отвърна Веденская и рязко изви лице към Фиона. — И да не забравите уговорката ни!
— Няма — тихо обеща Фиона. — Имена няма да има, доктор Веденская, обещавам ви. Можете да бъдете сигурна в това.
По-възрастната жена кимна уморено, насили усмивка и рече:
— Е, в такъв случай да ви пожелая всичко най-ху…
В същия миг залитна силно напред, почти повалена от човек, който се блъсна в нея отзад. Вървеше бързо, устремно, с ниско наведена глава и вдигната яка вероятно заради силния снеговалеж. Веденская се задържа на краката си само защото успя да се хване за ръката на Смит. Ядосана, се завъртя рязко и извика:
— Какво правите, не гледате ли къде ходите!?
Засрамен, човекът отстъпи крачка назад — беше млад, с леко закривен нос.
— Извините! Моля, прощавайте — смотолеви той, усмихвайки се възглупаво и се наведе да вдигне изпуснатия си чадър, а сетне продължи нататък, залитайки леко.
Веденская подуши въздуха и с отвращение възкликна:
— Пиян беше! Още няма осем часа, а той вече е полувдървен от алкохола. Това е нашата национална трагедия! Дори и най-младите се тровят по този отвратителен начин…
— Вие как сте? — загрижено запита Смит.
Все още побеляла от възмущение, със стиснати устни, рускинята отвърна:
— Добре съм. Стори ми се само, че онзи пияница ме бодна с чадъра в крака… но едва ли е нещо сериозно.
Сетне опипа крака си, разтри с пръсти отзад дясното бедро.
— Мисля, че е време да се разделяме — побърза да каже Фиона, загледана с подозрение към изчезващия вече надолу по улицата пиян човек. — Взехме нужното. Няма смисъл да стоим тук и да рискуваме да привлечем нечие внимание.
Смит кимна и се огледа. Нещо се въртеше в подсъзнанието му. Извърна се към Веденская, повдигайки плика със списанията.
— Още веднъж ви благодаря, Елена. Ще ви се обадя по електронната поща…
Думите му секнаха, когато очите им се срещнаха, рускинята го гледаше ужасено.