— Елена, за бога? Какво има? Какво ви става?
Тя с мъка пое малко въздух, сетне се задави хрипаво, отваряйки уста като риба на сухо. Джон ясно видя опънатите на врата й мускули — опитваше се да каже нещо и не успяваше. Очите й бяха широко отворени, гротескно изпъкнали, сякаш ще изскочат от орбитите, а зениците й се превърнаха в мънички черни точици. В следващия миг коленете й поддадоха и тя се свлече на тротоара.
Шокиран, Смит понечи да я хване, но не успя. Елена Веденская колабира и се свлече като парцалена кукла. Ръцете и краката й затрептяха в конвулсии, тялото й се сгърчи, отпусна се и отново се изви в поредица гърчове.
— Извикайте линейка… бърза помощ! — викна Джон на Фиона.
Но тя вече бе извадила телефона си и набираше 03 — номера на московската служба за спешна медицинска помощ.
Джон клекна до извитото тяло на рускинята, но какво можеше да направи? Силните, накъсани конвулсии затихваха, сега тя лежеше по гръб. Смит пусна плика на тротоара, свали ръкавицата и постави два пръста на врата й, опитвайки да улови пулса. Беше прекалено бърз и слаб, подобно на пърхаща с криле простреляна птица. Лош признак. Наведе се, почти легна върху нея, приближи ухо до устните и носа й. Тя не дишаше.
Боже мой, помисли си той отчаяно. Какво, по дяволите, й се случи? Инфаркт ли? Не е това, съдейки по симптомите. Инсулт или някакъв пристъп? Може би. И тогава в съзнанието му се мярна друга, много по-ужасяваща мисъл. Съзнаваше, че няма нито време, нито възможност, нито информация да я проверява и развива. Твърдата диагноза трябваше да почака. Междувременно се налагаше да направи максимално възможното да я задържи жива поне докато пристигне бърза помощ.
— Една от болниците изпраща свой екип, Джон — чу той гласа на Фиона. — Казаха, че ще дойдат до пет минути…
Наоколо вече се събираха хора, гласовете им звучаха в нестроен хор, разтревожени, любопитни. Смит кимна, мислейки напрегнато. Пет минути. За нормален нещастен случай това звучеше нелошо, дори много добре. Но при дадените фатални обстоятелства… срокът бе прекалено дълъг, кажи-речи цяла вечност.
Бързо смъкна палтото си, сви го на топка и го подложи под раменете на Веденская, така че главата й увисна назад, за да даде възможност на въздуха да прониква свободно. С палеца разтвори стиснатите й челюсти, отмествайки езика. Наведе се отново, заслушан. Не дишаше. Внимателно изви главата й странично, вкара пръст в устата и гърлото и започна да ги опипва. Търсеше някакво препятствие, бучка, оток или слуз. Но нямаше нищо такова.
Силно разтревожен, Смит хвана главата й между длани, стисна носа й с пръсти и започна изкуствено дишане уста в уста, като се опитваше да подава максимално количество въздух, за да раздвижи мускулатурата на гръдния кош. Спираше от време на време и отново проверяваше дали диша. Но тя лежеше все така напълно парализирана, вперила неподвижни, безжизнени очи в небето.
Продължи усилията си, изпращайки въздух към дробовете й. Дишай, напрягаше воля мислено Джон, опитвайки се да й предаде внушението. Дишай, Елена! Минаха две-три минути, като на забързана кинолента, трескави усилия, битка със смъртта, размазани физиономии встрани и горе. Някъде в далечината се обади сирена. Приближаващият се звук бе мощен, раздиращ нощта.
Усещаше, че пулсът й си отива съвсем. Ето, потрепна немощно още един, два… три пъти и секна. По дяволите! Премина на кардио-пулмонална процедура, редувайки къси, резки и достатъчно силни компресии — натиск върху гръдната кост с изкуствено дишане уста в уста. Това бе неистов опит да възстанови дишането и да задейства сърцето. Но не успяваше. Фиона клекна до него.
— Има ли надежда? — попита тя разтревожено, минавайки на руски.
Смит отчаяно поклати глава.
— Едва ли… мисля, че е пътница.
Неколцина от събралите се наоколо зяпачи чуха последните му думи и побързаха да се прекръстят — отдясно наляво по типичния за руснаците православен начин. Един или двама дори свалиха шапки в преклонение пред покойната. Други вече си тръгваха — зрелището бе свършило, драмата — приключила.
— Ако е така, подполковник, трябва да изчезваме! — зашепна Фиона и бързо прибра найлоновия плик от земята. — Не можем да си позволим никакви усложнения. Особено в този момент…
Смит поклати глава, без да прекъсва опитите си. Разумът му отлично възприемаше правотата на Фиона. Елена Веденская най-вероятно вече беше безнадеждно преминала прага на възможната медицинска помощ. В същото време би било направо непрофесионално и крайно неразумно да бъде въвлечен в неизбежното милиционерско следствие по повод неочаквана смърт на улицата. Пределно ясно бе, че легендата Джон Мартин няма да издържи на една по-сериозна експертна проверка. Но в същото време Джон бе лекар, клетва бе давал, вярваше в нея и в благородните цели на професията. И винаги е бил първо лекар, а сетне — разузнавач. Етиката му изискваше да се погрижи за издъхващата жена. Тези мисли се въртяха трескаво в съзнанието му и той продължаваше да подава въздух с надежда чудото да стане — сърцето да възстанови дейността си, та колкото и незначителен да беше този шанс.