В следващата секунда чернокосата жена на пода се изви като змия, пъргавостта й бе удивителна. Със светкавично движение се вдигна на колене и извади от елегантния си кожен ботуш сгъваем нож, като натисна бутона на черната ръкохватка. Дългото, тънко острие изскочи безшумно. Второто движение бе рязко и почти размазано от скоростта: с изписана по лицето й хладна решимост тя заби в дебелия врат на мъжа тесният двуостър нож, който потъна в него дълбоко като в масло, прекъсвайки трахеята и едната от сънните артерии.
Ужасеният мъж изпусна оръжието, а ръцете му трескаво потърсиха раната. От нея бликнаха силни струи яркочервена кръв, които отначало пулсираха на мощни тласъци в ритъм със сърдечния удар, но сетне силата им бързо намаля. Все така отчаяно стиснал дръжката на стърчащия нож, масивният мъж се килна и бавно се свлече странично и надолу към завития с одеяло труп на Веденская. Бликащата от раната му кръв почти спря. Потрепна още веднъж-дваж, тялото му замря неподвижно.
С побеляло като на смъртник лице Фиона избърса ножа в престилката му. Ръцете й ситно трепереха, докато го прибираше обратно в ботуша.
— Май досега не сте убивали? — тихо запита Смит.
— Не съм — поклати глава тя и се опита да се усмихне. — Но за това ще се притеснявам после… особено ако доживея такава възможност.
Джон кимна. Тук извън играта лежаха лекарят и единият от санитарите, но наблизо трябваше да има поне още двама противници.
— С пистолет оправяте ли се? — попита Смит.
— Оправям се…
Смит вдигна и двете оръжия, огледа ги, подаде й по-малкия макаров. Извади пачката на своя, върна я на място, свали предпазителя, провери има ли патрон в цевта. Фиона направи същото, личеше, че го умее.
Тогава на задната врата някой рязко почука.
— Хей, вие вътре, какво става? — чу се гърлен, дълбок мъжки глас и когато никой не отговори, добави: — Фиона, там ли си? Аз съм, Олег. Живи ли сте с доктор Смит?
Джон се завъртя рязко, насочи пистолета във вратата, готов да открие огън. Но чернокосата се пресегна и бързо натисна ръката му надолу.
— Недей — рече тя кратко. — Това е приятел. Тук сме, живи… — обади се тя на онзи отвън.
— А другите?
— Извън обръщение — отвърна Фиона. — Единият завинаги, другият е жив, но го чака дяволско главоболие.
— Това е хубаво — рече гласът, а вратата изскърца силно, опъна се, но се отвори.
На прага стоеше висок мъж с широки рамене и силно посивяла коса. В едната ръка държеше пистолет със заглушител, с другата настойчиво махаше да излизат.
— Давайте! По-бързо! Време няма, милицията пристига.
Смит се взря удивено в едрия като мечка човек. Че той го познаваше! Има ли начин да сбърка това винаги ведро и леко надменно изражение, профила, големия нос — такъв, какъвто се среща по древните римски монети?
— Боже мой! Киров! Дявол ме взел, та това е Киров! — възкликна Джон. — Генерал-майор Олег Киров от руската Федерална служба за сигурност.
— Вече не, докторе — тъжно рече Киров и сви големите си рамене. — Пенсионираха ме, пуснаха ме на паша, както казвате вие — американците. Хората в Кремъл смятат, че не съм достатъчно лоялен спрямо плановете им да възстановяват старите порядки.
Джон кимна, отлично познаваше и ситуацията, и игрите по тези деликатни места. Преди няколко години му се бе наложило да работи в тясно сътрудничество с този великан с открито лице и огромен гръден кош — тогавашен висш офицер от ФСС. Заедно бяха участвали в отчаяна гонитба на престъпници, откраднали контейнер със смъртоносни причинители на едра шарка от руска база за производство на биологични оръжия. И оттогава често се бе питал как ли се чувства Киров — човек, тясно свързан с най-изявените политически реформатори на своята страна — при управлението на режима на Дударев и неговата клика.
Е, сега вече имаше отговор на въпроса си.
— Хайде да оставим приказките и служебните клюки за по-късно — намеси се Фиона и им посочи към улицата. — Незабавно трябва да изчезваме. Погледнете нататък!
Навън се събираше тълпа, която бързо растеше. Наоколо тичаха хора с изплашени и побелели лица, загледани в намачканата линейка и съседните безразборно спрели автомобили.
— Вярно — рече Киров, поглеждайки през рамо.
Сцената беше типична за тежка катастрофа: успелите да избегнат верижния сблъсък при таранния удар на Киров коли стояха все така оставени напряко на улицата, кой където бе съумял да закове на място. Повечето от шофьорите вече любопитно оглеждаха здраво омачканата, обърната странично линейка. Други, чули трясъка на удара, излизаха от съседни сгради и домове, ресторанти и кафенета. Неколцина от зяпачите оживено говореха по мобилните си телефони, повечето вероятно викаха милицията и бърза помощ.