— Виж какво, стига с тия глупости. Много добре знаеш — още Айнщайн го е доказал, — че не може да се достигне не само свръхсветлинна скорост, но и дори скоростта на светлината.
При което нервите на Руди най-после не издържаха, той изплю цигарата и тресна халбата в масата — нещо, което не очаквах от толкова уравновесен човек като него.
— Айнщайн — заяви Руди — отдавна е остарял. Евклид разправял, че през една точка, лежаща извън дадена права, може да се прекара само една паралелна права, и е бил прав, обаче Лобачевски казва, че може да се прекарат две или повече, и двамата стават прави. Айнщайн казва, че е невъзможно, и е бил прав, а аз ти казвам, че е възможно, и също съм прав.
— Чакай, чакай — казах му. — Не така с рогата напред. Много те уважавам (когато пийна, уважавам всички), обаче засега поне ти все още не си Айнщайн.
— Вярно — съгласи се Руди. — Наистина не съм Айнщайн. Аз съм Мителбрехенмахер, но пък трябва да ти кажа, че и Лобачевски не е бил Евклид.
Като го видях колко е развълнуван, веднага му казах, че в крайна сметка изобщо не ме вълнува кой от всичките (Айнщайн, Лобачевски, Евклид или Руди) е по-умен и че използвам съвременната техника практически и изобщо не ме интересува на основата на какви закони е създадена. И това си е вярно. Ето сега например пиша това на компютър. Натискам клавишите — и на екрана изникват думи. Няколко прости манипулации — и тези думи се отпечатват на хартия. Ако искам да сменя местата на някои абзаци, машината незабавно ще изпълни желанието ми. Ако искам навсякъде да сменя Мителбрехенмахер с Махенмителбрехер или с Айнщайн, машината ще направи и това. Всеки ден се бръсна с електрическа самобръсначка, слушам радио или гледам телевизия. Да не би да съм длъжен да зная на базата на какви теории работи всичко това?
Попитах Руди дали е летял с машината на времето. Каза, че бил и че не искал повече. Бил отишъл в Древния Рим да види на живо гладиаторски бой, обаче взели, та него го изкарали на арената. Едва успял да се отърве. И оттогава предпочитал всичките тия чудесии да си ги гледа по телевизора или да чете за тях в книгите.
Не му повярвах, разбира се. Но той ми каза, че много лесно мога да се убедя в реалната възможност за пътешествие във времето. Трябвало просто да отида при неговата позната фройлайн Глобке, която работела в райзебюрото на Амалиенщрасе номер пет.
— Обаче — каза Руди — все пак едва ли ще отидеш на пътешествие във времето.
— Защо „все пак“ и защо „едва ли“? — попитах го. — Нали каза, че от областта на фантастиката пътешествията във времето вече са в областта на практиката?
— Казах — подсмихна се той. — И е вярно. Цената на билета обаче не е минала от областта на фантастиката в достъпната област. Пък и ти няма да тръгнеш да летиш и да се излагаш на ненужни рискове. Ти не си авантюрист.
Последната фраза говори само за това колко лошо ме познаваше Руди. Аз съм точно авантюрист.
Фройлайн Глобке
Райзебюрото на Амалиенщрасе беше съвсем обикновено. Десетки шарени плакати и диплянки, предлагащи на желаещите да отидат до египетските пирамиди, исландските гейзери и норвежките фиорди, да се попекат на Бахамските острови, да се попързалят със ски по склоновете на швейцарските Алпи или да се повозят на прочутия океански лайнер „Кралица Елизабет Втора“.
Попитах за фройлайн Глобке и ми показаха едно луничаво червенокосо момиче в ъгъла зад един компютър.
Честно казано, в последния момент доста се бях притеснил. Мислех си, че онзи мръсник Руди ми е погодил номер и че ей сега цялото райзебюро ще дотърчи да се подиграва с прекарания тъп чужденец. Но когато казах на фройлайн Глобке кой съм и с каква цел идвам, за мое удовлетворение и отчасти изумление все пак тя изобщо не се учуди и не се разсмя. Да, каза ми, те наистина можели да пратят всеки свой клиент във всяко време и на всяко място на планетата Земя и тя, фройлайн Глобке, била готова да чуе какво точно искам.
Исканията ми, от нейна гледна точка, бяха съвсем скромни. Защото исках да попадна в Москва след 50 години, тоест в Москва през 2032 година.
— Добре — каза фройлайн Глобке и почна да тропа с маникюра си по клавишите на компютъра.
На екрана се заредиха някакви букви и цифри, фройлайн Глобке ги погледна, поцъка с език, обърна се към мен и разпери ръце.
— Аха, значи все пак не става, нали? — казах зарадвано. Щях да си го върна на Руди.
— Много съжалявам — притеснено каза фройлайн Глобке, — но всички билети за тази екскурзия са продадени. Ако се съгласите да полетите на шейсет години в бъдещето…