Прибрах се вкъщи отчасти разстроен, отчасти успокоен. Като не става — не става. Не ми било писано. Може и за добро да е. В края на краищата съм вече на четирийсет, а като стигне тази възраст, човек вече трябва по възможност да избягва приключенията.
Колкото до жена ми, тя, както забелязах, беше много доволна от развоя на събитията. Понеже може да съм всякакъв, обаче все пак съм й мъж, нали. И ако по някакви причини остана някъде в отдалеченото бъдеще, не се знае дали ще си намери мъж като мен.
Толкова се разчувства, че на вечеря дори предложи да пийнем, което обикновено не прави. Аз не чаках да ме канят, разбира се. Първата чашка изпих с нея, втората и третата — когато тя отиде да говори по телефона, а четвъртата пак с нея.
— Да — казах, — жалко все пак, че не стана. Много ми се искаше да видя.
— Какво има да гледаш? Да не мислиш, че нещо ще се е променило?
— За шейсет години? — възразих. — Да не мислиш, че за шейсет години нищо няма да се промени?
Тогава тя ми напомни за съседа, който наскоро беше починал. Когато пристигнал от Русия със семейството си, той решил да не си разопакова куфарите. „Скоро болшевиките ще паднат — казвал — и ще се върнем. Защо да се мъчим да вадим багажа от куфарите и после пак да го тъпчем?“
Телефонът звънна пак. Щом жена ми излезе, веднага обърнах още една водка, но преди да успея да си налея пак, тя се върна.
— Търси те някакъв американец.
Американецът се оказа кореспондент на списание „Ню Таймс“. Попита ме ще го приема ли на следващия ден по важен въпрос. На моя въпрос що за важен въпрос отговори, че не било за по телефона. (Пък ще ми разправят, че само в Съветския съюз хората ги било страх да говорят по телефона.)
— Добре — казах, — заповядайте, но след десет. Работя нощем и ставам късно.
— Окей — каза той и затвори.
Казват, че американците били невъзпитани. Не съм съгласен. Повечето американци, които съм виждал, са възпитани, деликатни, скромно и чисто облечени и много дружелюбни. Вярно, понякога си качват краката на масата, но лично мен това не ме притеснява. Те така си се отпускат или, както казват самите те, релаксират. Ами чудесно. Релаксирането е полезно за здравето. А рефлексирането, като при нас, е вредно. Аз също понякога си качвам краката на масата, но не се получава никакво релаксиране, ние не го можем това.
На другата сутрин точно в десет на вратата се звънна.
Отворих и видях висок строен човек със светлосин костюм и тъмна, сресана на идеален път коса.
— Господин Мак… — почнах и спрях, понеже бях забравил продължението на ирландското му име.
— Просто Джон — каза той и се усмихна.
Поканих го в хола и му предложих кафе.
— Виталий — каза той, — имам една много голяма молба към вас. Чуйте какво ви предлагам, а после, независимо дали ще го приемете, или не, няма да казвате на никого за разговора ни.
— От ЦРУ ли сте? — попитах.
— Не съм, разбира се. От „Ню Таймс“ съм, както ви казах. Но все пак бих искал…
— Искате да ви се закълна с ръка на Библията?
— Не е задължително. — Той се усмихна. — Стига ми и честната ви дума. Разбрах, че се каните да заминете за Съветския съюз през две хиляди и не знам коя си година.
— Как разбрахте? — учудих се. — На никого не съм казвал.
— Не се тревожете, аз също няма да кажа на никого.
— Можете да кажете на когото си щете, понеже няма да замина. Билетът струва…
— Всичко знам — прекъсна ме той. — Но ако въпросът е само до цената на билета, нашата фирма ще поеме всички разходи.
— Всички разходи? — попитах недоверчиво. — Над четири милиона марки? Че това са почти два милиона долара.
— И ще получите още един милион като хонорар за подробния репортаж от пътуването ви.
— Три милиона долара за някакъв си репортаж?
Той се усмихна.
— Виталий, личи си, че още не сте разбрали съвсем какво е Западът. Това не е някакъв си репортаж. Това е сензацията на века. Дори на два века. Възможно е да струва и повече, но в момента финансовото ни положение не е най-доброто, нали разбирате.
Обещах на Джон да си помисля. Той ми остави визитната си картичка и си тръгна, без да пипне кафето.
Разговор с дявола
Много ще сбъркат тези, които ще си помислят, че огромната сума, която можех да изкарам, е повлияла на решението ми дори ей тоничко. Не твърдя, че не обичам парите, но твърдо мога да заявя, че заради пари не бих рискувал и едно косъмче от косата си.