За всеки случай съобщих за наблюденията си на полицията. Изслушаха ме внимателно, но казаха, че подозренията ми били неоснователни и неконкретни; ако все пак съм стигнел до по-убедителни доказателства, че ме следят, те, разбира се, щели да вземат необходимите мерки.
Полицаят, с когото говорих, все пак записа номера на фолксвагена, прибра фаса от „Прима“ в едно прозрачно пликче и го заключи в касата.
Похищение
Същия ден ми се случи нещо, което сега може да се нарече смешно, но тогава изобщо не ми беше смешно.
Като се върнах от полицията, реших да не мисля повече за всичките си подозрения и да се поразсея.
Яхнах колелото и тръгнах да покарам из близката щокдорфска гора.
По време на изгнанието си бях свикнал да карам колело и обичах тези разходки. Обикнах и гората — предимно иглолистна, тя разделя селцето от покрайнините на Мюнхен и много ми напомня за горите край Москва, с тази разлика, че е пресечена на безброй квадрати от асфалтирани и чакълени алеи с пътепоказатели на всеки кръстопът и подробни планове на всеки втори. Така че за да се загуби човек в нея, трябва наистина да се поизмъчи.
Карах по любимата си алея, съединяваща Бухендорф с Нойрид — права, асфалтирана и в делник винаги без жив човек. Карах доста бързо, обмислях предстоящото си пътешествие и очевидно така съм се бил увлякъл в мисли, че не забелязах онова, което ме очакваше отпред.
И до днес не знам какво беше. Най-вероятно опънато през алеята въже, в което съм се блъснал, паднал съм и съм изгубил съзнание. А може да са ми го изгубили и по друг начин, нищо определено не мога да кажа. Помня само, че си карах колелото и си мислех. А после — дупка в паметта, и после, както казват американците, се открих на някакво диванче, което подскачаше под мен.
Помислих, че съм си вкъщи и че има земетресение, и понечих да скоча. Но веднага забелязах, че, първо, тялото нещо не ще да ме слуша и че, второ, не съм си вкъщи, а в някакъв бус с перденца на прозорците. И че бусът кара бързо, а пред мен седят трима души, двама с нормални костюми, а третият целият в бяло, лекар сигурно.
Божичко! — рекох си. — Какво е станало, какво ме е прегазило и къде ме карат? После се поразмърдах, та да се поопипам и да проверя доколко е цял организмът ми.
И щом проявих признаци на живот, хората срещу мен също се размърдаха и лекарят каза нещо на непознат език. Вгледах се в него и видях, че изобщо не е лекар, а най-вероятно арабин с национална бяла хламида и също толкова бяло було, което покриваше половината му лице. Двамата други вероятно също бяха араби, но облечени като европейци. Те — двамата с костюмите — бяха някъде на по трийсет, а онзи с хламидата беше по-голямшък.
Като видяха, че съм се свестил, те първо си казаха нещо, после този с хламидата заговори бързо, високо и заповедно. И като си отвори устата, от зъбите му излезе някакво синкаво сияние, от което в буса стана някак по-светло.
Когато млъкна, единият от спътниците му кимна, обърна се към мен и заговори на английски. Нарече ме по име (като добави „мистър“, разбира се) и каза, че Негово височество (тоест този с хламидата) ми поднасял най-искрените си извинения, че се било наложило да се отнесат с мен така безцеремонно. И че при други обстоятелства никога нямало да си позволят да се отнесат така с толкова уважаван и достоен човек, какъвто безусловно съм бил. Единствено изключителната необходимост ги била подтикнала към подобни действия, за което Негово височество още веднъж и изключително съжалявал.
Очевидно след случилото се паметта ми не беше съвсем наред, така че не знаех за какво именно съжалява Негово височество и реших да си мълча.
— Но Негово височество — продължи преводачът — се надява, че сте достатъчно добре и няма да ни се сърдите. От своя страна Негово височество е готов да ви възмезди материално щетите, нанесени ни от нас неволно.
При тези думи Негово височество енергично закима (без да си маха булото обаче), после си бръкна под полите, дълго тършува и рови из гънките, накрая измъкна нещо малко и кожено, приличаше на кесия, и внимателно го сложи на малката масичка помежду ни.
— Какво е това? — попитах и погледнах кесията накриво.
— Малък личен дар от Негово височество — усмихна се преводачът (Височеството също се усмихна притеснено). — Малко злато.
Затворих очи и се замислих какви са тези хора и какво искат от мен. Не можах да измисля нищо, така че отворих очи и ги попитах направо.