— Помолете се за мен, ангели. Нека бъде светъл пътят ми, нека не се препъна в камък, нека видя града, за който съм се затъжил от толкова време. А сега — нека ми бъде простено — сега постойте тук да вардите куфарчето ми, ще мръдна за десет минути. Трябва да си пийна кубанска, за да не угася порива.
И ето че пак станах, прекосих половината вагон и стигнах до площадката.
И пиех вече не както пиех край Карачарово, не, сега пиех без повдигане и без сандвич, направо от шишето, навирил глава като пианист, и със съзнание за величието на онова, което тепърва започва, на което му предстои да стане.
Николское — Салтиковская
— Зле ще ти се отразят тия тринайсет глътки, — помислих си аз, докато правех тринайсетата глътка.
Нали си знаеш, че втората поред сутрешна доза. ако се пие направо от шишето, омрачава душата, нищо че макар и за малко, само до третата доза, изпита от чаша, но все пак я омрачава. На теб ли да ти го обяснявам?!
Нищо. Нека бъде светъл твоят утрешен ден. Нека твоето утре бъде още по-светло. Но защо се смущават ангелите, щом им заприказваш за радостите на перона в Петушки и след туй?
Какво си мислят те? Че там никой няма да ме посрещне ли? Или че влакът ще дерайлира? Или в Купавна ще ме свалят контрольорите? Или че някъде към сто и петия километър ще задрямам от пиенето и, сънен, ще ме удушат като момченце? Или ще ме заколят като момиченце? Защо ангелите се смущават и мълчат? Моето утре е светло. Да. Нашето утре е по-светло от нашето вчера и нашето днес. Но кой може да гарантира, че нашият другиден няма да е по-мрачен от нашия онзи ден?
— Точно така! Много добре го каза, Веничка. За нашето утре и така нататък. Много хубаво и смислено го каза, рядко говориш толкова хубаво и смислено.
И изобщо нямаш кой знае колко мозък в главата. На теб това ти е много добре известно. Бъди благодарен, Веничка, че поне душата ти побира повече от ума ти. Пък и за какво ти е ум, когато имаш съвест, а освен туй и вкус. Съвест и вкус — това е вече толкова много, че мозъкът става направо излишен.
А кога за пръв път си забелязал, Веничка, че си глупак?
— Ще ви кажа. Когато чух едновременно два полярни упрека наведнъж: че съм бил хем скучен, хем лекомислен. Защото ако е умен и скучен, човек никога не ще слезе до нивото на лекомислието. А ако е лекомислен и умен — не ще си позволи да бъде скучен. А аз, загубенякът, някак си съм можал да ги съчетая.
И да ви кажа ли защо? Защото съм душевно болен, но си трая. Защото откак се помня, само това върша — демонстрирам душевно здраве, всеки миг, и изразходвам за това всичките си (всичките без остатък) и умствени, и физически, и каквито щете сили. Затуй съм скучен. Всичко, за което говорите вие, всичко, което всекидневно ви занимава, на мен ми изглежда безкрайно далечно. Да. А мен кое ме занимава — за това никога и на никого няма да кажа нито дума. Може би от страх да не ме вземат за смахнат, може по някоя друга причина, но все пак — нито дума.
Спомням си, още много отдавна, когато в мое присъствие започваха да си говорят или да се препират за някаква глупост, аз казвах: „Ей, как ви се говори за такава глупост?!“ А на мен ми се чудеха и ми казваха: „Откъде-накъде ще е глупост? И това ако е глупост, тогаз кое не е глупост?“ А аз казвах: „О, не знам, не знам! Но има.“
Не твърдя, че сега истината вече ми е известна или че съм съвсем близо до нея. В никой случай. Но вече съм се доближил до нея на разстоянието, което е най-удобно за разглеждането й.
И аз гледам, и виждам, и затова съм скръбен. И не вярвам някой от вас да е мъкнал в себе си тая горчива попара; от какво е тази попара, трудно мога да ви кажа, а и все едно няма да ме разберете, но най-често из нея се срещат „скръбта“ и „страхът“. Нека ги наречем така. Та най-често из нея се срещат „скръбта“ и „страхът“, а освен туй немотата. И всеки ден още от заранта „моето прекрасно сърце“ смърди на тази попара и се къпе в нея до вечерта. При други, знам го, при други това се случва, ако някой внезапно умре, ако най-необходимото същество на света внезапно вземе, че умре. Но при мен то е вечно. Поне това разберете!
Как да не съм скучен и как да не пия кубанска?! Заслужил съм това право. По-добре от вас знам, че „мировата скръб“ не е фикция, пусната в обръщение от старите литератори, защото аз самият я нося в себе си и знам какво представлява тя, и не искам да го крия. Човек трябва да свикне смело, право в очите на другите, да говори за ценните си качества. Кой друг, ако не самите ние, знае колко сме симпатични?