Пак съм на улицата. О, пустота! О, зверско озъбване на битието!
Москва. Към влака с отбиване в магазина
Какво стана после — от ресторанта до магазина и от магазина до влака — човешкият език е неспособен да го изрази. Аз също не се наемам. А ако с това се заловят ангелите — те просто ще се разплачат, а от сълзи не ще могат да продумат.
Я по-добре да направим друго — я да почетем с едноминутно мълчание тия два смъртни часа. Помни тия часове, Веничка. През най-възторжените, най-искрометните дни от живота си се сещай за тях. В минутите на блаженства и упоения — недей ги забравя. Това не бива да се повтори. Обръщам се към всички роднини и близки, към всички хора с добра воля, обръщам се към всички, чиито сърца са отворени за поезията и състраданието: оставете заниманията си. Спрете се заедно с мен и нека почетем с едноминутно мълчание онова, което е неизразимо. Ако имате подръка някоя калпава сирена — натиснете тази сирена.
Тъй. Аз също се спирам. Точно една минута, мътно загледан в гаровия часовник, аз стоя като стълб насред площада пред Курската гара. Косата ми ту се развява, грабната от вятъра, ту настръхва, ту пак се развява. Такситата ме избикалят от четирите посоки на света. Хората — също и ме гледат с обезумели очи, сигурно си мислят: да го изваем ли, какъвто е, за назидание на древните народи, или да не го изваем?
И тази тишина се нарушава от едни дрезгав женски бас, който се лее отникъде:
— Внимание! В осем часа и шестнайсет минути от четвърти челен коловоз ще потегли влакът за Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная. След това — на всички пунктове, освен Есино.
А аз продължавам да стоя.
— Повтарям! В осем часа и шестнайсет минути от четвърти челен коловоз ще потегли влакът за Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная. След това — на всички пунктове, освен Есино.
Стига толкова. Минутата изтече. Сега всички вие естествено се нахвърляте върху ми с въпроси:
— Нали от магазина идваш, Веничка?
— Да, казвам ви, от магазина. — И продължавам да вървя към перона, навел глава наляво.
— Куфарчето ти сега е тежко, нали? А в сърцето ти пее кавал, а? Не е ли така?
— Е, не е точно така! — казвам аз, навел глава надясно. — Куфарчето наистина е много тежко. А за кавала още е рано да говорим…
— Я кажи, Веничка, все пак какво си си купил? Страшно ни е интересно!
— Разбирам, че ви е интересно. Сега, сега ще ви ги изброя: първо, две бутилки кубанска по две и шейсет и две всяка, което прави общо пет и двайсет и четири. След туй: две четвъртинки руска по рубла и шейсет и четири — станаха пет и двайсет и четири плюс три и двайсет и осем. Осем рубли и петдесет и две копейки. И някакво червено вино. Сега ще си спомня. Да, розово с повишен градус за рубла и трийсет и седем.
— Тъй, тъй, тъй — казвате вие, — а общата равносметка? Разбери, че всичко това ни е страшно интересно…
— Сега ще ви кажа общата равносметка. Общата равносметка е девет рубли и осемдесет и девет копейки — казвам аз, когато излизам иа перона. — Но и това не е съвсем общата равносметка. Купих си и два сандвича, за да не се издрайфя.
— Искал си да кажеш, Веничка: „Да не се изповръщам“, нали?
— Не, казах точно това, което казах. Първата доза трябва задължително да е с мезе, защото може да се издрайфя. Виж, втората и третата мога да ги пия на сухо, защото, ако е за повръщане, може и да се изповръщам, но в никой случай няма да се издрайфя. И така — чак до деветата. А тогава пак ще ми дотрябва сандвич.
— Защо? Пак ли ще ти се доповръща?
— Не бе, ако е за повръщане, в никой случай няма да се изповръщам, но драйфането не ми мърда.
Всички вие, разбира се, в отговор клатите глави. Дори виждам оттук, от мокрия перон, как всички вие, пръснати из моята земя, клатите глави и започвате да ме иронизирате:
— Колко сложно е всичко това, Веничка, колко изискано!
— Има си хас!
— Каква логичност на мисленето! Това ли е всичко?! Това ли е всичко, което ти трябва, за да си щастлив? И нищо друго ли не ти трябва?
— Как тъй — нищо? — казвам аз, докато се качвам във вагона. — Да имах повече пари, щях да си купя няколко бирички и две бутилки портвайн, само че…
Тук вие направо започвате да стенете:
— О-о-о-о, Веничка! О-о-о, простако!
— Е, и какво от туй? Нека съм простак — казвам. И оттук нататък преставам да разговарям с вас. Нека съм простак! А на въпросите ви повече няма да отговарям. По-добре да седна, да притисна куфарчето до сърцето си и да си гледам през прозореца. Ей тъй! Нека съм простак!
А вие не ме оставяте на мира:
— Какво бе? Засегна ли се?
— А, не — отговарям.