— Не е истина, че не зная, ук — промълвих аз след малко. — Истината е, че зная. Искам ние двамата да имаме къща, където можем да живеем сами заедно, тихо и спокойно, и много дълго.
Тя още веднъж се обърна към мен.
— Имаш предвид обвързване ли?
— Да.
Тя стана от стола, седна до мене върху пясъка, довеян от пустинята, и нежно ме целуна.
Мина дълго време, преди да проговори.
— Имаш ли конкретно място предвид? Аз кимнах.
— Ако нямаш нищо против, ук, надявам се да си намерим място с много повече вода и много по-малко пясък.
Изминаха три месеца, в които се потопихме сред порои каталози на недвижими имоти, карти и провинциални вестници. Седмици наред летяхме с „Майърс“, търсейки идеалното място, където да живеем. В градове, които да се казват примерно Сладък дом, Щастлив къмпинг или Рододендрон. Най-сетне дойде денят, когато прозорците на караваната, които дълго откриваха пейзаж, осеян с шубраци, скали и напукана земя, изведнъж погледнаха към изпъстрена с цветя ливада, високи стръмни планини и река.
Това беше долината Епългейт в щата Орегона. От върха на нашия хълм се виждаше двайсет мили наоколо и нямаше нито една къща. Къщите бяха скрити сред дървета и хълмове, но тук ние се чувствахме сами, в блажен покой. На това място решихме да изградим нашия дом.
В началото възнамерявахме да бъде малка къщичка, една стая с мансарда, докато продължават преговорите с данъчните служби. По-късно, след като се разреши проблемът, щяхме да си построим истинска къща, а малката щеше да бъде за гости.
Данъчната служба от време на време ни напомняше за себе си, опитвайки се да се справи с многото ми предложения, докато месеците постепенно преминаваха в години. Предложението беше сякаш направено от дете — нищо не им отказвах. Чувствах се като посетител в чужда страна, който не познава паричната единица там. Имах някаква сметка, но не знаех как да се разплащам и затова извадих всичко и го предложих на данъчните служби, да си вземат колкото искат.
Предложението ми бе прехвърлено в бюрото на поредния агент в Лос Анджелис, който поиска отчет за текущото ми финансово състояние. Получи го. След това нищо не се чу с месеци. Случаят бе предаден в други ръце. Новата агентка пожела нов отчет за финансовото положение. Получи го. Минаха още месеци. Пореден агент, пореден финансов отчет. Агентите идваха и си отиваха като листата на календара.
В караваната Лесли тъжно вдигна глава от поредната молба за нов финансов отчет, чух същия отпаднал глас, който бях чул отдалеч в Мадрид преди две години и половина.
— О, Ричи, защо не те познавах, преди да попаднеш в тази каша! Това нямаше да се случи…
— Срещнахме се тъкмо навреме — казах аз. — Знаеш, че ако се бяхме срещнали по-рано, аз сигурно щях да разбия живота ти или да избягам от теб. А може би ти нямаше да проявиш необходимото търпение и щеше да ме напуснеш съвсем основателно. Нищо нямаше да се получи. Цялата тази каша беше за моя поука. Не бих допуснал да попадна в нея втори път, но аз вече не съм онзи човек, който бях.
— Слава Богу — каза тя. — Е, все пак вече съм тук и ако преодолеем това, обещавам, че бъдещето ти ще бъде съвсем различно от миналото!
Времето минаваше, данъчните служби сякаш не виждаха, нито се интересуваха, че животът ми е застопорен.
Банкрут е решението — бе казал адвокатът. Може би неправдоподобната теория на Джон Маркарт щеше да се окаже права в края на краищата. Банкрутът не беше най-доброто разрешение, мислех си аз, но все пак бе по-добро от тази мъртва точка. По-добро от това да се въртиш в един и същ омагьосан кръг все отново и отново — и така до безкрайност.
Опитахме се да измислим нещо, но не се получи. Банкрут. Та това е отчайващо. Никога!
Вместо да пътуваме в Париж, Рим и Токио, ние започнахме да строим на върха на хълма.
В деня, когато изляхме основите, докато пазарувах в града, забелязах нов магазин, появил се в търговския център: „Персонални компютри“.
Влязох.
— Лесли, знам, че ще ме вземеш за пълен глупак — казах аз, когато се върнах в караваната.
Тя цялата бе изцапана, защото бе запълвала изкопа за водните тръби, за слънчевите батерии на върха на хълма. Бе работила с автоматичния си копач, бе обработвала градината, опитомявайки с любов и внимание това последно място, където бяхме избрали да живеем.