Отдалеч се вижда светлинният сигнал. Прожекторът със сменяща се зелена и бяла светлина постоянно се върти нощем, за да маркира летището. Видях да се приземява „Аеронка-Чемпиън“ — двуместен тренировъчен самолет с лакирана обшивка и задно колело под кила, вместо носово колело отпред. Летището ми стана приятно още преди да съм го видял — само като гледах как „Чемпиън“ се приземява.
Ако стана малко по-известен, как ли ще се отрази това на моето търсене на любимата ми? Първият отговор възникна мигновено без никакво колебание: Смъртоносно! Никога няма да разбереш дали обича теб или парите ти. Чуй ме, Ричард — ако искаш да д намериш, в никакъв случай, никога не ставай знаменитост. По никакъв начин.
Всичко това мина през съзнанието ми на един дъх. И на минутата беше забравено.
Вторият отговор беше толкова разумен, че остана единственият, в който се вслушах. Моята светла, прекрасна сродна душа едва ли пътува от град на град, за да търси по пасбищата някой, който предлага обиколки с биплана. Нима ако имах някакъв шанс да я намеря, той нямаше да се увеличи, когато тя узнае за моето съществуване? Ето че ми се предлагаше една прекрасна възможност точно в момента, в който имах нужда от това!
Сигурно случайността щеше да накара моята извечна любима да включи точно на тази телевизонна програма в съответния момент и да й подскаже по какъв начин да се срещнем. И тогава публичното признание щеше да отстъпи на заден план. Можехме да се скрием за седмица в Ред Оук, Айова, или в Естрела Сейлпорт в пустинята южно от феникс и аз щях отново да бъда в уединение, но вече с нея, след като съм я открил! Нима бе толкова лошо това?
Отворих вратата на офиса на летището.
— Здравейте — обърна се момичето към мен. — С какво мога да ви бъда полезна?
Тя попълваше някакви квитанции зад гишето и усмивката й беше ослепителна. Моето „добър ден“ увисна между усмивката и въпроса. Не знаех какво да кажа.
Не знаех как да й обясня, че съм вътрешен човек — че летището, светлинният сигнал, хангарът и „Аеронка“, та дори и този навик да кажеш приятелски здрасти, след като си се приземил, са част от моя живот, че са били част от моя живот много дълго и че едва напоследък това не е така, макар че не съм сигурен дали искам да се променя. Защото всичко това ми бе така добре познато, че се бе превърнало в мой втори дом на земята.
С какво би могла тя да ми бъде полезна? Да ми напомни, че домът е това, което познаваме и обичаме, че нашият дом е в нас навсякъде, накъдето и да решим да поемем? Или пък да ми каже, че познава човека, когото търся, или че един мъж в златистобял биплан се е приземил само преди час и е оставил името и адреса на една жена за мен? А може би да предложи някакъв план как човек да стопанисва един милион и четиристотин хиляди долара? С какво можеше тя да ми бъде полезна?
— Не съм съвсем наясно с какво можете да ми помогнете — казах аз. — Малко съм объркан. Дали имате стари самолети в хангара?
— „Потърфилд“ е доста стар — той принадлежи на Джилд Хендли. Тук е също „Тигровата пеперуда“ на Чет Дейвидсън. Морис Джексън има „Уако“, но го държи в т-образен хангар… — засмя се тя. — „Чемпиъните“ са вече доста остарелички. Да не би да търсите „Чемпиън“?
— Това е най-добрата марка в историята на света — казах аз.
Очите й се разшириха от удивление.
— Не, шегувам се! Не допускам, че мис Рийд ще започне да си продава „Чемпиъните“.
Сигурно съм изглеждал като купувач. Дали хората усещат, когато някой непознат разполага с милион долара?
Тя продължи да попълва своите квитанции и аз забелязах сватбения й пръстен от ковано злато.
— Може ли да погледна хангара за минутка?
— Разбира се — усмихна се тя. — Механикът е Чет и сигурно е някъде наоколо, ако не се е отбил отсреща за обяд.
— Благодаря ви.
Отправих се към дъното на залата и отворих вратата, която водеше към хангара. Направо съм като у дома си. Тук е „Чесна 172“ в кремавочервен цвят, докаран за ежегодна проверка: клапите на двигателя са отворени, свещите извадени, маслото сменено наполовина. „Бийч Бонанда“, сребриста със синя ивица отстрани, беше вдигната на високи жълти стойки за проверка на подемния механизъм. Най-различни леки летателни машини — всички те ми бяха добре познати. Имаха много какво да ми кажат и аз имах да им разказвам много. В тишината на хангара човек чувства същото леко спотаено очакване, както сред поляна в дълбоката гора — сякаш е наблюдаван, сякаш всичко се е спотаило, сякаш животът е притаил дъх.
Имаше един огромен хидросамолет „Граман Уиджънд“ с два радиални двигателя, всеки с мощност 300 конски сили. С ново цялостно предно стъкло и с огледалца в края на крилете, тъй че пилотът да може да провери дали колелата са вдигнати, преди да се приземи върху водна повърхност. Ако някой хидросамолет се приземи в залива със спуснати колела, се надига такъв плисък, все едно пред очите на пилота са се разбили хиляди малки огледалца.