— Тук се казва, че това е практика, която може да се усвои. Не е никак лесно и изисква дълго упражняване, но не е невъзможна. Въпросът е дали си струва да се предприеме.
Тя се намръщи.
— Точно в този момент бих казала, че не. Но ако ще умреш утре, бих съжалявала ужасно, че не съм се научила.
— Можем да вземем компромисно решение. Да усвоим онази част, която се отнася до пътувания извън тялото и да оставим завръщането за по-късно. Ние и двамата сме имали преживявания извън тялото, тъй че знаем, че можем да го постигнем. Сега само трябва да се научим да го правим — когато поискаме и да го правим заедно. Няма да бъде толкова трудно.
Оказа се, че греша. Беше особено трудно. Проблемът бе в това да заспиш, без да заспиваш, без да губиш съзнание, когато си излязъл от тялото си. Лесно е да си го представиш, когато си буден, но да запазиш съзнание, когато сънят те оборва и все повече те дърпа надолу, никак не е лека задача.
Нощ подир нощ ние четяхме нашите книги за пътувания в астрала, обещавахме си да се срещнем във въздуха над спящите си тела, само да се върнем и да си спомним този миг, когато се събудим, но не успявахме. Минаваха седмици наред, месеци, тези опити ни станаха навик — дълго след като изчетохме всички книги.
— Помни да помниш… — казвахме си, когато изгасвахме лампата.
Заспивахме, поставяйки си за цел да се срещнем извън телата си. Тя щеше да отиде в Пенсилвания, а аз — на един покрив в Пекин. Или щях да се появя в едно калейдоскопично бъдеще, а тя през XIX век да дава концерти.
След петмесечна практика веднъж се събудих някъде около три часа сутринта.
Опитвах се да си отместя главата от възглавницата, да променя положението, в което бях, когато разбрах, че не мога, защото възглавницата беше на леглото, а аз плувам по гръб на три фута във въздуха.
Напълно бях буден. Плувах във въздуха. Цялата стая, от стена до стена, бе озарена от сребристосивкава светлина. Бих си помислил, че това е лунна светлина, ако не беше фактът, че луна нямаше. Ето ги стените, стереокабинета; ето го леглото, книгите, грижливо подредени от нейната страна, и хаотично натрупани от моята, И ето ги телата ни, заспали!
Пълно изумление като електрически шок премина през цялото ми тяло, а после изблик на радост. Та това долу беше моето тяло, това странно нещо на леглото бях аз със затворени очи, дълбоко заспал! Разбира се, не съвсем аз… Аз беше този, който гледаше надолу.
Всичко, което можех да помисля онази първа нощ, бяха възклицания и подчертани изречения.
Възможно е! Толкова е лесно! Това е… свободата! УРА!
Книгите се оказаха прави. Щом си помислих за движение, и се движех, като се плъзгах във въздуха, като шейна по леда. Няма тяло в буквалния смисъл на думата, но не можеше и да се каже, че съм съвсем безтелесен. Имах усещане за тяло — смътно и мъгляво, призрачно тяло. След толкова продължителна и трудна практика, нима всичко е било толкова просто? Чисто съзнание. В сравнение с това ярко, проницателно, остро като бръснач възприемане на живота, обичайното будно съзнание прилича на сомнамбулизъм!
Обърнах се във въздуха и погледнах надолу. Една съвсем тънка нишка сияйна светлина излизаше от мене и стигаше до спящото ми тяло. Това е нишката, за която сме чели, сребърната нишка, която свързва живата душа с нейното тяло. Ако се прекъсне тази нишка, човек се прощава със земния живот.
В този момент една развълнувана аура се мерна край мене, закръжи бавно около Лесли в леглото и се скри в нейното тяло. След секунда Лесли се размърда и се обърна под завивките. Докосна рамото ми с ръка. Почувствах се все едно ме дръпнаха с въже изотзад и аз се спуснах с главата надолу, събуден от докосването.
Отворих очи в стаята, в която бе черно като в рог… Толкова тъмно, че беше все едно дали съм със затворени или с отворени очи. Протегнах ръка да запаля лампата с разтуптяно сърце.
— Уки! — възкликнах аз. — Скъпа, будна ли си?
— Ммм. Вече съм будна. Какво има?
— Нищо лошо! — отвърнах тихо. — Ние пътувахме извън тялото! Направихме го!
— Наистина ли?
— Бяхме извън телата си!
— О, Ричи, наистина ли? Не си спомням…
— Не си ли спомняш? Какво е последното нещо, което си помисли преди този миг сега?
Тя махна златистите си коси от очите и замечтано се усмихна.
— Имах прекрасен сън, че летя, летях над полята…
— Значи е истина! Ние запомняме нощите, в които сме пътували извън тялото си, като сънища за летене!