— Откъде знаеш, че съм била извън тялото си?
— Зная, защото те видях!
Това я накара съвсем да се събуди, аз й разказах всичко, което се беше случило, всичко, което бях видял.
— Но „видял“ не е точната дума за виждането извън тялото, ук. Това не е толкова виждане, колкото познаване. Познаване в подробности, което е много по-ярко от способността да виждаш — изгасих лампата. — В стаята е точно толкова тъмно, а аз можех да видя всичко. Стереоуредбата, лавиците с книги, леглото, теб и мен…
В тъмнината разговорът за онова, което бях видял, бе особено впечатляващ.
Тя запали светлината откъм нейната страна, седна на леглото и се намръщи.
— Аз не си спомням!
— Ти се спусна до мене като НЛО с цветовете на дъгата, поспря се във въздуха и после сякаш се потопи в тялото си. След това се размърда, докосна ме и — бам! — озовах се напълно буден. Ако в този момент не ме беше докоснала, сигурно и аз нямаше нищо да си спомня.
Всичко се случи отново след месец и тогава стана обратното. Тя бе почакала до сутринта, за да ми разкаже.
— Също като при теб, ук! Чувствах, се като облак в небето, лека като въздух и много щастлива! Обърнах се и погледнах към леглото и видях там нас двамата да спим, както и Амбър, скъпата малка Амбър, която се беше свила до рамото ми, както обичаше да спи! Казах й: „АМБЪР!“ И тя отвори очи и ме погледна, все едно че нищо не се е случило. След което се изправи, тръгна към мене и това беше всичко. Събудих се в леглото.
— Нямаше ли чувството, че трябва да стоиш в стаята?
— Не, не!Можех да отида където си поискам във вселената, навсякъде където искам, и да се срещна с всекиго. Все едно че имах магическо тяло…
Идеите ми просветваха тихо в мрака на стаята.
— Ние го постигнахме! — възкликна тя, също толкова развълнувана, както и аз. — Ние можем да го правим!
— Може би след още някой и друг месец — казах аз, — ще го направим отново!
Случи се още следващата нощ.
Този път седях във въздуха, когато се събудих над леглото, и онова, което привлече вниманието ми, бе едно сияйно очертание също във въздуха. То сияеше в сребристозлатиста светлина на около два фута разстояние около мене и беше самата изключителна жива любов.
О, Боже! — казах си аз. Лесли, която виждах с очите си, не е дори дребна частица от онова, което е в действителност! Тя е тяло в тялото, живот в живота; разгръща се, разгръща се, разгръща се… Дали някога ще я опозная цялата?
Нямаше нужда от думи. Аз разбирах всичко, което тя искаше да ми каже.
— Ти спеше, а аз бях тук и те помолих да дойдеш, казах ти: Ричи, моля те, ела… и ти дойде.
— Здравей, скъпа, здравей, здравей!
Протегнах се към нея и когато светлините на двама ни се докоснаха, изпитахме такова чувство, както когато се държим за ръце, но много по-близка и нежна радост.
— Да се издигнем — казах й мислено аз. — Да опитаме бавно да се издигнем.
Като два балона, пълни с топъл въздух, ние се издигнахме през тавана, сякаш го нямаше.
Покривът на къщата остана далеч от нас, грубото дървено покритие бе обсипано с изпопадали борови иглички, тухленият комин, телевизионната антена, насочена към цивилизацията. Долу на земята цветята спяха в сандъчетата си.
Издигнахме се над дърветата, носейки се внимателно над водата. Нощта бе осеяна със случайни облаци, небето бе цялото в звезди — тънки разпръснати перести облаци, видимостта неограничена, скоростта на вятъра от юг около два възела. Нямаше усещане за температура.
Ако това е животът, помислих си аз, той е безкрайно по-красив от всичко, което някога…
— Да — чух мисълта на Лесли. ~ Да.
— Запомни това с твоята страхотна памет — казах й. — Не трябва да го забравяш, когато се събудим!
— Ти също…
Както обучаващи се пилоти при първото самостоятелно излитане, ние се движехме двамата бавно, без резки движения. Нямахме дори страх от височина, нямахме страх от падане, също като два облака. Също както две риби не се страхуват от удавяне. Каквито и да бяха тези наши тела, те нямаха тежест, нито маса. Можехме да се приплъзнем през желязо, през центъра на слънцето, ако пожелаем.
— Виждаш ли сребърната нишка? При тези нейни думи аз си спомних и погледнах. Две сияйни нишки се простираха от нас надолу към къщата.
— Ние сме две души-хвърчила, които се държат на своите нишки — помислих си. — Готова ли си да се връщаме?
— Добре, но бавно.
— Можем ида не се върнем…
— Но ние искаме да се върнем, Ричи!
С удоволствие и без да бързаме, се понесохме обратно над водите към къщата и през западната стена влязохме в спалнята.
Спряхме недалеч от лавицата за книги.
— Погледни там — помисли тя. — Виждаш, ли? Това е Амбър!