Пухкаво очертание от светлина се понесе към Лесли.
— Здравей, Амбър! Здравей, мъничка Амбър!
От светлото кълбо се излъчи усещане за поздрав, усещане за любов. Аз ги оставих и бавно преминах над стаята. Ами ако поискаме да поговорим с някого? Ако Лесли поиска да види брат си, който е починал, когато тя е била на деветнайсет години, ако аз поискам да говоря с майка си, с баща си, който току-що бе починал, какво ли ще стане тогава?
Каквото и да е това състояние извън тялото, въпросите при него възникват заедно с отговорите. Ако искаме да разговаряме с тях, можем да го направим. Ние можем да разговаряме с всеки, с когото имаме някаква връзка и който желае да бъде с нас.
Обърнах се и погледнах жената и котката и за първи път забелязах, сребърната нишка от котката. Тя водеше в тъмното надолу към една кошница на пода и едно спящо бяло пухкаво кълбо. Ако имах сърце, то щеше да замре и да престане да бие.
— Лесли! Амбър… Амбър, това е Енджъл Котака! — Тъкмо в този момент, готова за игра, която не знаем, другата котка, Доли, се завтече през хола колкото се може по-бързо и скочи като мотоциклет на леглото.
В следващия момент, внезапно стреснати от котката, ние се събудихме, забравили всичко.
— ДОЛИ! — извиках аз и котката бързо скочи от леглото и се спусна към стената и изчезна отново в хола. Тя обичаше да се шегува по този начин.
— Извинявай, ук — казах аз. — Извинявай, че те събудих.
Тя включи лампата.
— Но как разбра, че е Доли? — сънено попита тя. — Беше Доли. Видях я.
— В тъмното ли? Видял си Доли, която е кафеника-вочерна и се е стрелнала колкото се може бързо в тъмното, така ли?
Още в тази секунда и двамата си спомнихме.
— Бяхме извън телата си, нали? — каза тя. — О, уки, та ние бяхме заедно горе сред облаците!
Аз грабнах бележника и се огледах да намеря писалката.
— Бързо, веднага! Кажи ми всичко, което си спомняш.
От тази нощ нататък практиката ни постепенно започна да става не толкова трудна. Всеки успех разчистваше пътя ни за следващия.
След първата година практика ние можехме да се срещаме заедно извън тялото няколко пъти на месец. Все повече се задълбочаваше убеждението ни, че сме само посетители на тази планета, докато стана така, че когато слушахме вечерните новини, понякога се споглеждахме и само се усмихвахме като любопитни наблюдатели.
Благодарение на нашата практика смъртта и трагедиите, които наблюдавахме по канал 5, вече не бяха смърт и трагедии; те бяха приключенията на духове с безгранична сила, които идваха и си отиваха. Вечерните новини, изпълнени с жесток ужас, се превърнаха за нас в класове, в уроци и изпитания, които трябваше да бъдат издържани, във възможности, дадени от обществото за развитие, предизвикателства и хвърлени ръкавици.
— Добър вечер, Америка, аз съм Нанси, водещата новинарската емисия. Ето днешния списък на ужасите, които са се случили по света, дръзки духовни авантюристи. Ако търсите напредък чрез спасение, слушайте: В Средния изток днес… — И тя чете с надеждата, че онези, които ще се спасяват, я слушат. — Следва списък на провалите на правителството! Има ли някой сред вас, който би искал да поправи щетите, нанасяни от бюрокрацията? След известна рекламна пауза ще отворим коша с изключително сериозни проблеми. Ако знаете решенията, гледайте ни непременно!
Ние се бяхме надявали чрез нашата практика на излизане извън тялото да се научим да бъдем господари, а не жертви на тялото и неговата смърт. Не бяхме дори и подозирали, че наред с този урок ще получим нова перспектива, която щеше да промени за нас всичко останало — когато се превърнем от жертви в господари, какво трябва да правим със силата си?
Една вечер, след като свърших с писането и сложих храна на котките, аз изнесох паница бонбони за нощната визита на миещото мече Ракел. Лесли дойде да види какво става. Тя бе станала рано от компютъра си, за да проследи какво е положението по света.
— Чу ли нещо по новините, за което е нужна нашата помощ? — попитах аз.
— Както винаги да се спре надпреварата с ядрено оръжие и войната. Изследванията на космическото пространство, опазването, разбира се, на околната среда, на китовете и на застрашените животни.
Подносът с храната изклеждаше вкусен, погледнат през очите на мечето.
— Бонбоните са много — каза тя и взе някои от купчинката. — Ние храним Ракел, а не Прасчо.
— Реших, че може би иска малко повече тази вечер. Колкото повече бонбони има, толкова по-малко желание ще изпитва да яде малки птички или нещо такова.
Без да каже нито дума, Лесли върна обратно излишните бонбони и отиде да приготви постелята.