Оставих храната на мечето и след това се сгуших до жена си в хола.
— Най-добрата възможност, струва ми се, е личният напредък — казах аз. — Когато ти и аз се развиваме, има нещо, което можем да контролираме!
— Сега можем да излизаме от тялото си на други нива, както забелязваш — подхвана тя. — Готов ли си вече да кажеш сбогом на нашата малка планета?
— Не съвсем — отвърнах аз. — Засега ми е достатъчно да зная, че можем да го направим, когато пожелаем. Дори и да сме чужденци на земята, уки, тук имаме някои предимства. Дадени са ни години, в които да се учим как да използваме тялото, цивилизацията, идеите, езика. Как да променяме нещата. Не съм готов още да се откажа от всичко това, щастлив съм, че не се убих много отдавна, преди да те открия.
Тя ме погледна любопитно.
— Знаеше ли, че се опитваш да се убиеш?
— Не мисля, че беше съзнателно, но също така не мисля, че е било случайност това, че на няколко пъти съм бил близо до смъртта. Самотата, когато се връщах към живота, беше толкова голяма, че нямах нищо против да съм умрял. Това щеше да бъде едно ново приключение.
— А как би се почувствал, ако се убиеш и след това откриеш, че сродната ти душа още е на земята и те чака?
Думите й увиснаха във въздуха. Може би аз съм бил много по-близо до подобен изход, отколкото дори съм си представял? Седяхме заедно на взетата под наем кушетка, а навън се смрачаваше.
— Брр! Каква ужасна мисъл! — възкликнах аз.
Самоубийството, както и убийството, са нещо нетворческо. Всеки, който е толкова отчаян, че да се самоубие, мислех си аз, би трябвало със същата отчаяност да влее творческите си сили до крайност, за да реши проблемите си: да скочи посред нощ и да проникне незаконно на кораб, пътуващ за Нова Зеландия. Да започне живота си отначало. Да направи онова, което винаги е мечтал, но се е страхувал да опита.
Хванах ръката й в здрача.
— Каква ужасна мисъл! — повторих аз. — Ето ме там, току-щр съм се унищожил, разделяйки се с мъртвото си тяло, след което разбирам твърде късно… че щял съм да те срещна съвсем случайно по пътя от Лос Анджелис до Нова Зеландия, само че вече съм се убил! „О не! — бих възкликнал аз. — Как може да съм такъв глупак!“
— Горкият мъртъв глупак — каза тя. — Но нали винаги можеш да започнеш нов живот?
— Разбира се. И щях да бъда четирийсет години по-млад от теб.
— Откога си започнал да броиш годините? — тя се присмиваше на моята кампания срещу едно ново раждане.
— Не е въпросът в годините, а в това, че няма да принадлежим на едно поколение. Ти ще ми говориш нещо за походите за мир или банките, а аз ще седя вдървено и ще казвам: „Какво?“ А и да започваш нов живот е такова неудобство! Можеш ли да си представиш, че отново се превръщаш в бебе? Учиш се… да ходиш? Ами да бъдеш тийнейджър? Удивително е как сме преживели всичко това, за да стигнем зрели години. Но да бъда отново осемнайсетгодишен, да бъда на двайсет и четири? Това е много по-голяма жертва, отколкото съм способен да извърша за следващите хиляда години поне. Не, благодаря, предпочитам никога. Предпочитам да бъда замлъкнала арфа.
— И аз бих предпочела да бъда замлъкнала арфа заедно с теб — каза тя. — Но ако това е последният ни земен живот за векове наред, трябва да го използваме най-пълноценно. Какво значение имат другите животи? Ами нещата, които вършим и в този живот — Холивуд, живота в караваната, борбата ни да спасим гората — нима всичко това ще има някакво значение след хиляда години, та дори и тази вечер, освен наученото от него? Онова, което сме научили, то е всичко! Мисля, че този път поставихме добро начало. Засега още не е време да се превърнем в замлъкнали арфи. — Тя се размърда и потръпна. — Искаш ли едно одеяло или да запаля огъня?
Аз размишлявах над думите й.
— Да — промълвих. — Искаш ли аз да го приготвя?
— Не. Нужен е само кибрит…
Светлинката от дървата в печката хвърля топли отблясъци в очите й, в косата.
— Ако в този момент — каза тя, — можеш да направиш всичко, което си поискаш, какво ще бъде то?
— Аз наистина МОГА да направя всичко, което си поискам.
— И какво е то? — настоя тя и се сви близо до мен, загледана в огъня.
— Бих искал да разкажа за онова, което сме научили.
Сам се изненадах от собствените си думи. Толкова е странно, помислих си. Странно е това, че вече не търся отговори, а съм готов да разказвам за тях! И защо не? След като ние намерим нашата любов, след като познаем принципа, който движи вселената? Или онова, което мислим, че я движи.
Тя вдигна очи от огъня и ме погледна.
— Онова, което сме научили, е единственото, което ни е останало и ти искаш и него да предадеш на другите, така ли? — Тя отново се загледа в огъня и се усмихна. Изпитваше ме. — Не забравяй, че самият си писал, че всичко, което твърдиш, може да се окаже неправилно.