— Искаш ли следващия път да практикуваме да виждаме аурите — предложих аз. — Твърдят, че когато се случва хубаво сценично събитие, над аудиторията и над сцената се вижда златиста светлина, всички се изпълват с магнетична енергия.
Погледнах блузата й.
— Позволяваш ли да те докосна? Тя ме изгледа под око преценяващо.
— Какво означава това?
— Обичай на кадетите в авиацията — никога да не докосваш друг без разрешение.
— Ти едва ли се нуждаеш от позволение, господин Бах.
— Просто си помислих, че преди да разкъсам дрехите ти, трябва да бъда така любезен да те попитам.
— Звяр такъв — каза тя. — Ако някой попита дали има останали дракони, ще посоча теб.
Излегнах се по гръб, загледах се в празния таван, затворих очи.
— Дракон, хм. Но съм и ангел, не забравяй. Във всеки от нас се крие мистична тайна, всеки от нас има своето приключение, нали, след катр вървим по милиони пътища заедно през времето, и то едновременно? Какво ли правим ние в онези други времена? Не зная. Но готов съм да се обзаложа, скъпа — продължавах аз, — готов съм да се обзаложа, че онова, което правим сега…
— …Е свързано с връзки от светлина — каза тя, — с онова, което правим в другите времена!
Бях толкова шокиран от това, че тя завърши изречението ми, че се събудих съвсем.
Тя лежеше от другата страна на леглото, вперила в мен сините си очи. Познаваше ме, познаваше и още толкова много неща.
Заговорих, колкото можех по-нежно, обръщайки се към онзи живот, който проблясваше и танцуваше в погледа й.
— Здравей, мистична тайна — промълвих аз.
— Здравей, приключение.
— Къде да отидем оттук? — попитах аз, изпълнен с нашата взаимна сила. — Как да променим света?
— Пред очите ми днес се яви нашата къща — каза.тя.
— Когато онази жена ни попита дали знаем своето бъдеще. Нали помниш нашия сън? Онази къща. Аз си представих гората на острова и ливадата. Видях точно къде ще построим къщата, която посетихме в съня си. Тя леко се усмихна с ъгълчето на устните си.
— Смяташ ли, че всички стотици наши Азове навсякъде, отвъд времето и Пространството, ще имат нещо против? Като се има предвид всичко, което преживяхме
— продължи тя, — смяташ ли, че те ще имат нещо против първо да си построим къщата и после да променим света?
Малкият ескаватор буботеше на хълма, видя ме на ливадата, завъртя се насреща ми, а металната му кофа бе наполовина пълна с пръст за градината.
— Здравей, скъпи! — извика Лесли през буботенето на мотора.
През работните дни тя носеше бели работни комбинезони, косата й бе свита под жълтата шапка на тракторист. Ръцете й бяха целите скрити в големи гумени ръкавици и постоянно държаха машината.
Тези дни тя бе господарка на ескаватора, щастлива, че най-сетне работи за къщата, която отдавна бе построила в съзнанието си.
Тя изключи машината.
— Как се чувства моят мил словокопач?
— Много добре — казах аз. — Не зная как хората ще възприемат тази книга. Може би ще решат, че е твърде дълга и прекалено секси за човек като мен. Но аз си я обичам. А и днес намерих заглавието!
Тя повдигна шапката си и прокара опакото на ръкавиците по челото си.
— Най-после! Какво е заглавието?
— То е самата книга. Било е в нея през цялото време. Ако и ти го откриеш, така ще я наречем, съгласна ли си?
— Нима е време вече да прочета целия ръкопис?
— Да. Още една глава и всичко е готово.
— Само една глава! — възкликна тя. — Поздравявам те!
Аз се загледах от хълма отвъд поляната към водата, която обгръщаше островите и стигаше до хоризонта.
— Хубаво място е тук, нали?
— Райско! А трябва да видиш къщата. Първите слънчеви батерии бяха поставени днес. Качвай се, ще те закарам горе и ще ти покажа!
Аз влязох в кофата с пръстта. Тя натисна копчето за потегляне.
Моторът забумтя така, сякаш оживя и в миг аз можех направо да се обзаложа, че звукът му напомня моя стар биплан, когато потегляше по ливадата. Ако само затворех очи, бих могъл да видя…
…Един мираж, един призрак от изминалите години, който се разхождаше по поляната. Ричард, пътуващият пилот, запали мотора на „Стрелата“ за последен път и влезе в кабината, докосна ръчката за газта и тръгна да излита, за да търси своята сродна душа.
Бипланът бавно потегли.
Какво ли ще направя, ако я видя в този миг, мислеше ей той, ако ей сега се изправи пред мен, тръгнала през сеното, и ми извика да почакам?
По силата на някакъв глупав инстинкт той обърна глава и погледна.
Цялата поляна бе озарена от слънце, през сеното към самолета с проблясваща златиста коса тичаше една жена, тичаше най-красивата… Лесли Париш! Но как тя…?