Само след миг вече знаех, какво щях да си кажа: „Огледай се наоколо, Ричард, и се запитай: Кое в тази картина не ти харесва?“
Аз се огледах наоколо в мрака. Не ставаше дума за небето. Какво може да не харесва на човека, когато вижда звездите като избухнали диаманти на хиляди светлинни години над главата си, а той гледа на целия този блясък, сгушен на сигурно? Какво можеше да не харесва на човека в един толкова стар и верен самолет като „Стрелата“, който е готов да те заведе по всяко време където си поискаш? Тук не можеше да има място за недоволство.
Онова, което липсваше в картината, бе ето какво: Нея я няма до мен. И аз спешно трябва да направя нещо!
По-спокойно, Ричард, казах си аз. Поне веднъж не постъпвай в типичния си стил — не прибързвай, моля те! Много те моля. Първо помисли. Помисли внимателно.
Едно беше сигурно. Имаше още един въпрос, въпрос, който не бях задал на Доналд Шимода, въпрос, на който той не беше ми отговорил.
Защо най-посветените личности, тези, чиито учения се превръщат в религии, просъществували векове наред, защо тъкмо те винаги са живели сами?
Защо никога не ги виждаме край сияйни съпруги или съпрузи, нито мистични сродни души, които да споделят духовния им път и тяхната любов? Те всички са били обкръжени от ученици и последователи, както и от любопитни — онези, малцината, на които толкова много се възхищаваме, те са били обградени само от хора, дошли да получат от тях лек и светлина. Но често ли се случва да Видим до тях сродните им души, възхитителните и силни техни любими, които да споделят пътя им? Може би все пак това става понякога? Може би е известен някой и друг такъв случай?
Опитвам се да преглътна, гърлото ми изведнъж е пресъхнало.
Никога.
Най-посветените души, мисля си аз, те са и най-самотни!
На небето постепенно надвисват облаци. Дали тези съвършени същества живеят без сродни души, защото са се издигнали над човешките потребности?
Никакъв отговор не идва от синята Вега, чийто звезди потрепват като струните на арфа.
Аз самият съм твърде далеч от съвършенството, което е много животи напред, но нали тези съвършени души трябваше да ни посочват как да живеем. Дали те не искаха да ни кажат: Забравете за всякакви сродни души, сродни души не съществуват?
Щурците тихо просвирват: може би, може би.
Изправен срещу тази каменна стена, аз си блъсках главата до късно през нощта. Ако са искали да кажат това, говорех на себе си аз, то сигурно са грешали.
Питах се дали и тя би се съгласила с мен, където и да се намираше в този миг. Те грешат, нали, моя скъпа непозната?
Където и да беше в този момент, тя не отговаряше.
Когато на другата сутрин скрежът се бе стопил от крилете на биплана, аз вече бях прибрал термичното одеяло, сандъчето с инструменти, кашона с продукти и газовия котлон на предната седалка, свалил бях покривалото от биплана и здравото бях завързал. Останките от закуската оставих на миещото мече.
Сънят ми бе дал отговора: Онези просветени и съвършени души могат да предложат, да намекнат каквото си искат, но аз трябва да решавам сам за себе си. А аз вече съм решил, че няма да изживея живота си в самота.
Сложих си ръкавиците, задвижих витлото, включих двигателя за последен път и се настаних в кабината.
Какво ли щях да направя сега, ако я видя да върви през сеното? Някакъв глупав импулс, странен хлад в тила ме накара да се обърна и да се огледам.
Полето бе пусто.
„Стрелата“ забумтя и се издигна над земята в посока на изток, за да се приземи на летището в Канкаки, Илинойс. Продадох биплана още същия ден за единайсет хиляди долара в брой и натъпках парите в спалния чувал.
Останал сам, докоснах витлото в една дълга минута, благодарих на моя биплан, казах му сбогом и бързо излязох от хангара, без да се обръщам назад.
Вече бях на земята, богат и бездомен. Тръгнах да скитам из улиците на една планета, където живееха четири билиона и петстотин милиона души, и от този момент нататък бях готов да посветя цялото си време да търся жената, която според най-съвършените хора, живели някога на земята, не можеше изобщо да съществува.
Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме отдадени на една любов — независимо дали това са платноходки, самолети, идеи — магическа лавина проправя пътя пред нас, надмогва законите, здравия смисъл и разногласията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения. Без силата на тази любов…
— Какво пишете? — тя ме поглежда с такова удивление, сякаш никога не е виждала човек, който пише с писалка в бележника си, пътувайки с автобуса на юг към Флорида.