Опита ли се някой да наруши уединението ми с въпроси, аз му отвръщам рязко, за да го стресна и да го накарам да млъкне.
— Пиша писмо до самия себе си отпреди двайсет години: „Онова, което исках да зная, когато бях на твое място.“
Подразни ме, но въпреки това лицето й бе привлекателно, озарено от любопитство, което бе храбро решила да удовлетвори. Тъмнокафяви очи, гладко вчесани тъмни коси, спускащи се по раменете.
— Прочетете ми — каза тя, без да се стресне ни най-малко.
Прочетох й последния параграф дотам, докъдето прекъсваше.
— Наистина ли?
— Назовете нещо, в което сте били влюбени — казах аз. — Нямам предвид просто харесване. Имам предвид страст, която те обладава целия, която не можеш да преодолееш…
— Конете — отвърна веднага тя. — Навремето обичах конете.
— А когато сте били с вашите коне, нима светът не ви се е струвал по-различен? Тя се усмихна.
— Да. Бях кралицата на Южен Охайо. Майка ми трябваше да ме изтегля с ласо от седлото, за да се прибера у дома. Да се страхувам? Ни най-малко! Щом възседнех големия си кон Санди, чувствах, че имам приятел и никой не може нищо да ми стори, докато съм с него. Обичах конете. И Санди обичах.
Помислих, че вече е свършила разказа си, но тя добави:
— Вече няма нищо, което да ме накара да се почувствам така.
Не й отговорих и тя потъна в себе си, върнала се към спомените за Санди. Аз пък се върнах към своето писане.
Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука, което е страшно…
— А как смятате да изпратите писмо двайсет години в миналото? — попита тя.
— Не зная — отвърнах аз, докато довършвах изречението на страницата. — Но нали ще бъде ужасно, ако Дойде такъв ден, когато ще узнаем как се изпраща нещо назад във времето, а ние нямаме какво да изпратим? Тъй че реших за всеки случай да приготвя пратката. После ще се грижа как ще го изпратя.
Толкова пъти съм си казвал: жалко, че не знаех това, когато бях на десет години, или: ако това ми бе известно на дванайсет години, колко време щях да си спестя, преди да го разбера двайсет години по-късно!
— Закъде пътувате? — попита тя.
— В географски смисъл ли?
— Да.
— По-далеч от зимата — отвърнах аз. — На юг. В Средна Флорида.
— Къде във Флорида?
— И аз не зная. Тръгнал съм да търся една приятелка, но не зная къде точно се намира.
Ето, това беше лайтмотивът на деня, помислих си аз.
— Ще я намерите.
При тези нейни думи аз се разсмях и я погледнах:
— Давате ли си сметка какво казвате всъщност с това „Ще я намерите“?
— Да.
— Обяснете ми тогава.
— Не — усмихна се загадъчно тя. Очите й блестяха толкова тъмни, че бяха почти черни. Имаше гладка кожа с цвят на орех, без нито една бръчица, без следа, която да намеква за истинската й същност; толкова млада, че лицето й още не се бе оформило.
— Значи не, така ли? — отвърнах на усмивката й аз.
Автобусът фучеше по магистралата покрай ферми и от двете страни на пътя пъстрееше цялата палитра от цветове на есента. Това поле е удобно за приземяване с моя биплан, казах си аз. Вярно, че имаше телефонни жици покрая, но „Стрелата“ щеше да се промъкне и да се приземи…
Коя ли бе непознатата до мен? Дали бе изпратена като космическа насмешка над страховете ми, като случайност, която да разсее моите съмнения? Може би. Всичко е възможно. Възможно е да е Шимода зад маска.
— Обичате ли да пътувате със самолет? — попитах аз между другото.
— Ако обичах, щях ли да съм в този автобус? Само като си помисля и ме обзема страх — отвърна тя. — Самолет ли! — тръпка премина през нея и тя тръсна глава. — Мразя да летя. И тя отвори дамската си чантичка и понечи да измъкне нещо оттам.
— Имате ли нещо против да запаля цигара? Аз инстинктивно потръпнах.
— Нещо против цигара ли? Моля ви, госпожо…! — опитах си да й обясня, без да я засегна: — Нима искате да кажете… че ще бълвате дим сред малкото въздух, който ни е даден? Че ще ме принудите, мен, който нищо лошо не съм ви сторил, да дишам този дим? — Ако тя беше Ши-мода, това щеше да й бъде достатъчно, за да разбере какво е отношението ми към цигарите.
Думите ми направо я смразиха.
— О, извинете — пророни накрая тя. Взе си чантичката и се премести някъде по-далеч. Беше обидена, ядосана и разочарована.
Жалко. Такива тъмни очи.
Взех отново писалката, за да продължа да пиша на момчето от миналото. Какво можех да му разкажа за това как човек да намери своята сродна душа? Писалката дълго стоя неподвижна над листа хартия.
Израснал съм в къща, оградена с плет и в плета имаше бяла врата от гладко дърво с две дупки, изрязани долу в дървото, за да вижда кучето през тях. Една нощ, когато луната се бе издигнала високо и аз се прибирах късно от училищните танци, спомням си, че спрях с ръка на вратата и тихо промълвих на себе си и на жената, която щях да обичам — толкова тихо, че дори и кучето да не може да ме чуе: