Тя въвеждаше темите една след друга, след което ги свързваше в едно цяло. В началото бавно, после все по-бързо. Едва успявах да я следвам. Онова, което за нея бе проста аритметика, за мен бе висша математика. Затворил очи и притиснал чело с две ръце, аз с усилие успявах да я разбера.
Тя започна отново да ми обяснява последователно всяка стъпка. Докато свиреше, една светлинка започна да просветва в моята вътрешна симфонична зала, оставала мрачна през целия ми досегашен живот.
Тя наистина бе права! Имаше теми, вплетени в други теми, в един общ танц така, сякаш Йохан Себастиан бе заключил в своята музика тайни, за да достави лично удоволствие на всички онези, които се бяха научили да виждат под повърхността.
— Ти си чудесна! — възкликнах аз, развълнуван, че можех да разбера какво ми казва. — Та аз го чувам! Наистина го чувам.
Тя бе не по-малко радостна от мен и дори забрави да се облече и да среши косата си. Измъкна едни музикални ноти от задната част на купчината върху пианото и ги разгърна пред себе си. Надписът гласеше Йохан Себастиан Бах и следваше ураган от ноти и диези, точки, ченгел-чета, бемоли и трели и внезапни команди на италиански.
В самото начало, преди пианистката още да набере сили и да се впусне в тази буря, тя се сблъскваше с командата соn brio, което, доколкото разбирах, означаваше, че тя трябва да свири или ярко, или плавно, или тържествено.
Бях изпълнен с благоговение. Моята приятелка, с която току-що бях излязъл от топлите чаршафи сред призраците на чувствени преживявания, с която говорех английски с лекота, испански — през смях, немски и френски — със замисляне и творческо експериментиране, тази моя приятелка внезапно запя на нов и напълно непознат език, който чувах за първи път.
Музиката рукна от пианото като кристално чиста и прохладна вода от скала, докосната от някой пророк, и се разля наоколо под пръстите й, които подскачаха, разтваряха се, свиваха се, замръзваха, изчезваха и отново проблясваха като в магия, подобно две светкавици по клавиатурата.
Никога досега не бе свирила пред мен, твърдеше, че е излязла от форма и се притесняваше дори да отвори клавиатурата в мое присъствие. Но ето че нещо се беше случило, не зная дали защото бяхме станали любовници, се бе отпуснала да свири, или защото като учител така отчаяно искаше да помогне на своя глух ученик, че беше готова на всичко.
Очите й не изпускаха нито една дъждовна капка от този ураган върху хартията. Тя напълно бе забравила, че, има тяло и бяха останали само ръцете, вихърът на пръстите, и душата, открила своята песен в сърцето на един мъж, умрял преди двеста години и по нейна воля триумфално излязъл от гроба, за да оживее в музиката.
— Лесли! Боже мой! Та коя си ти?
Тя само леко вдигна глава към мен и се усмихна едва-едва, а с очите, съзнанието и ръцете си продължаваше да се носи в урагана на музиката.
После ме погледна, музиката рязко спря и само някои струни вътре в пианото продължаваха да отекват като струните на арфа.
— И така нататък, и така нататък… — каза тя. Музиката проблясваше в очите и в усмивката й. — Виждаш ли какво прави той? Забеляза ли какво направи?
— Виждам малко — казах аз. — Мислех си, че те познавам! Ти просто ми взе ума! Тази музика е… тя… ти си…
— Аз съм малко излязла от форма — каза тя — и ръцете не ме слушат, както…
— Не, Лесли, не, престани. Чуй ме. Онова, което току-що чух, е чисто… слушай!… чисто сияние, което си взела от краищата на облаците и слънчевите изгреви и си превърнала в капка светлина, за да ме научиш да чувам! Разбираш ли колко прекрасно, колко великолепно е това, което свириш на пианото!
— Как ми се иска да е така! Знаеш, че мечтата на живота ми бе да стана пианистка.
— Знаех го на думи, но ти никога не си свирила пред мен! И ето че ми откриваш друг, съвършено различен… рай!
Тя смръщи вежди.
— ТОГАВА ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА СКУЧАЕШ С МУЗИКАТА НА ПРАДЯДО СИ!
— Никога вече няма да скучая — отвърнах й смирено.
— Разбира се, че никога вече — каза тя. — Вие твърде много си приличате по начин на мислене, за да не можеш да го разбираш. За всеки език си има определен ключ, а това се отнася и за езика на твоя прадядо. Скучно му било! И таз добра!
Тя прие обещанието ми да се поправя и оставяйки ме в благоговеен трепет, отиде да си избърше косата.
Извърна глава от пишещата машина и ми се усмихна, докато аз седях е чаша течен шоколад и черновата на един сценарий в ръце.