— Не е нужно да я изгълташ наведнъж, Ричард, можеш да си отпиваш бавно от шоколада. Така ще имаш по-дълго.
И аз се засмях на себе си заедно с нея. В очите на Лесли, помислих си, сигурно изглеждам като купчина разхвърляни пръчици за игра по дивана на кабинета й.
Нейното бюро беше в пълен ред, всяка папка си знаеше мястото, нямаше дори и кламерче, което да не е на място. И тя също изглеждаше съвсем спретната: бежови панталони с прозрачна блузка, прибрана в тях, сутиен, прозрачен като блузата, с едва открояващи се бели цветчета. Златистите й коси бяха добре вчесани. Тя е самата спретнатост, мислех си аз,
— Нашите напитки не са преспапие — заявих. — Повечето хора пият горещия шоколад. Ти обаче се сприятеляваш с него. Докато се запознаеш с една малка чашчица, аз мога да излоча толкова горещ шоколад, че да намразя вкуса му до края на дните си.
— А не смяташ ли, че е за предпочитане да изпиеш нещо, към което се отнасяш приятелски, отколкото нещо, с което едва си се запознал? — попита тя.
Тя е на интимни начала с шоколада, с музиката, с градината си, с котарака, с къщата, с работата. Аз от своя страна бях свързан с всички неща в живота си като с мрежа от копринени конци; докато тя бе сплетена с тях като със сребърни въжета. За Лесли всичко, което й бе близко, имаше специална стойност.
Сценичните й костюми и тоалети висяха в гардеробите, сортирани по цвят и дори по нюансите на цветовете, като всеки бе поставен в найлонов плик, за да се предпазва от праха. Съответните му обувки бяха поставени долу под него, шапките — горе на лавицата.
Книгите на етажерките бяха подредени по теми; грамофонните плочи и касети — според композитора, диригента и изпълнителите.
Ако някой нещастен несръчен паяк попаднеше в умивалника й? Всичко се прекратяваше. На помощ на паяка се спускаше паячна стълба, направена от хартиена кърпичка, и когато бедното създание стъпеше на нея, то биваше издигнато вън от умивалника и нежно изведено на градината на безопасно място с утешителни думи и нежен упрек за това, че умивалниците не са най-безопасното място, където един паяк може да си играе.
Аз бях пълна противоположност в това отношение. За мен редът съвсем не стоеше на първо място в моите приоритети. Паяците наистина трябваше да бъдат спасявани от умивалника, но нямаше защо човек да проявява нежности към тях. Трябваше да се благодарят на късмета си, ако бъдат измъкнати от умивалника и изхвърлени на верандата.
При мен всяко нещо можеше да се изгуби, без да ми мигне окото; вещите се губеха така, все едно че вятър ги беше издухал. А нейните сребърни въжета… Когато ние силно се привързваме към нещата и хората, а те си отидат, не си ли отиваше с тях и частица от нас самите?
— По-добре е да се привързваме към мислите, които са вечни, отколкото към нещата, които сега са тук, а после ги няма — обърнах се към нея, докато тя караше по пътя към Музикалния център. — Не си ли съгласна?
Тя кимна, карайки с пет мили превишена скорост, като хващаше в последния момент зелените светофари.
— Музиката е нещо вечно — каза тя.
Аз като един спасен котарак бях захранван с най-доброто от класическата музика, за която според нейните твърдения имах и слух, и усет.
Тя включи радиото и внезапно се разля цигулкова серенада по средата на някаква весела мелодия. Чака ме поредната загадка, помислих си. Харесваха ми нашите загадки.
— Барок, класика, съвременна музика — какво е това? — попита тя, вливайки се в широката магистрала, водеща към центъра на града.
Заслушах се в музиката, разчитайки на интуицията си и на новопридобитите си познания. Твърде дълбока бе структурата й, за да бъде барок, недостатъчно изваяна във формално отношение, за да бъде класическа, и не-достатъчно витиевата, за да бъде съвременна. Романтично, лирично, леко…
— Неокласика — предположих аз. — Изглежда е от голям композитор, но тук той просто се забавлява. Написано е може би през 1923 година?
Бях напълно убеден, че Лесли знае епохата, годината, композитора, произведението, направлението, оркестъра, диригента и концертмайстора. За нея бе достатъчно да чуе някакъв музикален откъс, за да го познае веднага; тя можете да пее заедно с всеки от хилядите си събрани записи. Стравински например за мен бе непредсказуем като див кон по време на родео, а тя си го тананикаше съвсем несъзнателно.
— Почти отгатна! — каза тя. — На прав път си! Кой е композиторът?
— Съвсем определено не е немец.
За немец не беше достатъчно тежко, не бяха включени достатъчно много инструменти. Бе твърде игриво, за да бъде руско. Нямаше я френската атмосфера, нито италианската чувствителност, нито английската визуалност. Нямаше колорита на Австрия, липсваше златистото. Усещаше се нещо родно и близко, но това не беше американското чувство за родност. Беше някакъв танц.