— Полско ли е? Звучи ми като нещо писано в полята на изток от Варшава.
— Удачен опит! Но не е полско. Малко по на изток. Руско е!
Тя остана доволна от мен.
Банта позабави ход. Зелените сфетофари покорно й се подчиняваха.
— Руско ли? Но къде е копнежът, къде е патосът?
Руско. Боже мой!
— Не бързай с обобщенията, уки — каза тя. — Още не си слушал достатъчно жизнерадостна руска музика. Прав си в едно — че това наистина е нещо игриво.
— И кои е композиторът?
— Прокофиев.
— И през ум не би ми минало! — възкликнах аз. — Рус…
— ПРОКЛЕТ ИДИОТ! — Спирачките изскриптяха, Банта рязко свърна встрани и успя на метър да се размине с един внезапно изникнал като черна мълния камион.
— Видя ли какво направи този кучи син? Направо на червена светлина! Та той едва не уби… Какво, по дяволите, си мисли…
Тя бе проявила рефлекси на автомобилен състезател, за да не се сблъска с камиона. И ето че той бе отминал и може би вече се намираше на четвърт миля далеч от нас по булевард „Креншоу“. Онова, което ме порази обаче, беше не камионът, а нежният речник.
Тя погледна към мен още смръщена, видя лицето ми, учуди се и се опита да потисне усмивката си, но не успя.
— Ричард! Май те шокирах! Може би не си очаквал да чуеш от мен думи като „дявол го взел“? — Тя с огромно усилие се постара да не избухне в смях. — О, горкичкото ми момче! Да ругая пред него! Много съжалявам!
Аз се ядосах и присмях на себе си едновременно.
— Е, добре, Лесли Париш, да сложим край на това! Наслаждавай се на този момент, защото за последен път ме виждаш да се шокирам от думи като „дявол го взел“!
В момента, в който произнесох тези последни думи, те прозвучаха някак странно, съвсем необичайно от моята уста. Както в устата на непияч звучи дума като „пиячка“ или в устата на непушач — дума като „фас“, или „да се друсам“
— в устата на човек, който не използва наркотици. Независимо каква е думата, ако никога не я използваме, тя звучи твърде странно в нашите уста. Дори и думата „фюзелаш“ звучи твърде странно в устата на човек, който няма отношение към самолети. Но една дума си е само дума — най-обикновен звук във въздуха — и няма защо да се чувствам като магаре само защото съм казал някаква си дума.
Няколко секунди, докато тя ме стрелкаше с поглед, Как ли може човек да се научи да ругае? Под звуците на Прокофиев, които още звучаха по радиото, аз тихичко започнах да се упражнявам.
— О… дявол, дявол го взел, дявол-дявол-дявол го взеллл/дявол-дявол-го взел, о, дявод-дявол-го-го-дявол-дявол-взел-о-дяво-дяво-взел-взел. Дявоол; О дявоооол… ВЗЕЛ!
Когато тя чу какво пея с такава сериозна съсредоточеност, направо се преви на кормилото от смях.
— Смей ми се колкото си щеш, дявол да го вземе, уки — казах аз. — Решен съм хубавичко да усвоя тези проклети ругатни! Дявол да го вземе! Какво, по дяволите, ще слушаме тази вечер?
— О, Ричард — тя едва успяваше да си поеме дъх, бършейки си сълзите. — „Ромео и Жулиета“…
Аз продължих да тананикам своята песничка, макар че след няколко повтаряния думите съвсем естествено загубиха всякакъв смисъл. Още няколко пъти да ги бях изпял, и щях с най-голяма лекота да пръскам ругатни и проклятия навсякъде! А можеше да усвоя и по-върли! Защо не ми беше хрумнало да усвоя практиката на ругатните още преди трийсет години?
Когато влязохме в концертната зала, тя ме застави да прекратя своето богохулство.
Едва след като се намерихме отново в колата, след вечерта, прекарана на първия ред в концертната зала, където звучаха Чайковски и Самюъл Барбър под диригенството на Зубин Мета, в изпълнение на филхармонията на Лос Анджелис и солист Ицхак Пърлман, аз можах да дам израз на чувствата си.
— Това беше адски, дяволски хубава музика! Не мислиш ли, че беше боже… искам да кажа дяволски хубава? Тя вдигна умоляващ поглед към небето.
— Какво направих аз? — възкликна тя. — Какво насътворих?
— Каквото и да си сътворила, по дяволите — отвърнах й аз, — дяволски добре се получава!
Продължавахме да бъдем и делови сътрудници, тъй че и двамата държахме да свършим някаква работа през тези седмици, докато бяхме заедно. Избрахме един филм, който да проучим, и излязохме значително по-рано, за да се наредим на опашка за билети за следобедната прожекция. Колите бръмчаха и до нас достигаше шумът от улицата, докато чакахме на опашката. Ние обаче нищо не забелязвахме, сякаш бяхме обгърнати от вълшебна мъгла на една ръка разстояние около нас и всичко ни се струваше призрачно, докато ние си водехме нашите разговори на своята уединена планета.